— Кристин Майер. Разбира от скелети.
Тя протегна ръка и се усмихна на Роб.
— Остеоархеолог.
Роб примигна, докато се здрависваха.
— Занимавам се с биологическа антропология, човешки останки и т.н. Не че сме намерили нещо особено. — Пак му се усмихна.
Роб долови съвсем слаб намек за френски акцент. Брайтнер се намеси, сякаш предугадил мислите на журналиста.
— Кристин специализира в Кеймбридж при Изобел Превен… но е от Париж. Тук сме интернационална компания.
— Да, французойка съм. Но живея в Англия от доста години.
Роб се усмихна.
— Роб Лътрел. Имаме нещо общо. — Той стисна ръката й по-сърдечно. — Имам предвид, че съм американец, но живея в Лондон от десетгодишен.
— Тук е, за да пише за Гьобекли! — Брайтнер се изкиска. — Затова ще му покажа вълка!
— Крокодилът — каза Кристин.
Брайтнер се изсмя високо, след това се обърна и закрачи. Роб се вгледа объркан в двамата учени. Брайтнер махна с ръка да го последват.
— Komm, ще ви покажа.
Докато вървяха по ръба на изкопите и заобикаляха купчините извадена пръст, Роб се огледа. Навсякъде имаше мегалити. Някои все още бяха заровени наполовина, други се привеждаха под опасен ъгъл.
— Много по-голямо е, отколкото очаквах… — каза Роб.
Вървяха един зад друг.
— Дълбочинното георадарно сканиране показва, че под тези могили има около 250 мегалита. Може и повече — отвърна Кристин зад гърба му.
— Леле-мале!
— Невероятно място.
— И, разбира се, е невероятно старо, нали?
— Точно така…
Продължиха да вървят бързо. Брайтнер ги беше изпреварил доста. Роб си помисли, че немецът е като дете, нетърпеливо да покаже на родителите си новото си скривалище.
— В действителност беше много трудно да датираме обекта, тъй като няма органични останки — обясни Кристин и застана до Роб. — Ето, минете по тази стълба, така.
Тя изпревари Роб и се спусна стремително по металната стълба. Очевидно нямаше нищо против да се поизцапа въпреки бялата си риза.
Роб я последва, като повтори движенията й. Намираха се на дъното на един от изкопите. Мегалитите се издигаха около тях като мрачни стражи. Роб се почуди какво ли е усещането да си тук посред нощ? Отхвърли тази мисъл и извади бележника.
— Та какво казвахте за датирането?
— Да — усмихна се Кристин, — доскоро не можехме да бъдем сигурни колко старо е това място. Искам да кажа, знаехме, че е много старо… Но дали е от ранния или от късния неолит…
— Какво?
— Миналата седмица най-после успяхме да направим радиовъглеродно датиране на въглени, които открихме по един от мегалитите.
Роб си записа информацията и погледна към учените.
— И е на 10 000 години, нали? Така пишеше в статията в „Трибюн“.
— Всъщност тя не е много точна. Дори въглеродното датиране дава само приблизителната възраст. За да получим по-сигурна дата, съпоставихме радиовъглеродния анализ с някои от кремъчните остриета, които открихме — върхове тип Немрик и тип Библос. Това са върхове на стрели. — Кристин се усмихна. — Като имаме предвид тези, а и други данни, смятаме, че всъщност Гьобекли е на възраст между 11 000 и 12 000 години.
— И затова е цялото вълнение?
Кристин го изгледа и отметна черната си коса от блесналите си очи. След това се засмя.
— Мисля, че Франц иска да видите гущера му.
— Вълкът — пресече я той.
Стоеше пред тях до поредната наполовина вкопана в земята Т-образна колона. В основата й, върху отвесната част на камъка, имаше барелеф на животно с дължина около шейсет сантиметра, ясно и фино издълбан с длето, едва ли не като наскоро изработен. Роб погледна към Брайтнер и към турския работник точно зад него. Турчинът се взираше в Брайтнер сякаш с гняв, дори с омраза. Изглеждаше шокиращо.
Мъжът видя, че Роб го гледа, обърна се и бързо се изкачи по стълбата. Роб се обърна към Брайтнер, който не беше забелязал нищо.
— Намерихме го едва вчера. На 12 000 години е — обясни немецът.
— Какво е това?
— Ако съдя по лапите, е вълк.
— Според мен е крокодил — вметна Кристин.
— Виждате ли? — каза Брайтнер и си сложи отново очилата.