— Умно момче. Гьобекли Тепе, да. Уейли е разказал на своите най-доверени приятели точно това, което е узнал от йезидитите — ако някога Гьобекли Тепе бъде разкопано, Черната книга трябва да бъде унищожена.
— Защо?
— Точно в това е въпросът, проклет слабоумник! Защото ако книгата попадне в точните ръце и се интерпретира по точния начин, а това се комбинира с доказателствата от Гьобекли Тепе, ще се получи нещо, което ще преобърне целия свят с главата надолу, Роб. Всичко ще се промени. Обществото ще деградира и ще се разпадне. Ако истината се разкрие, ще бъдат застрашени не само религиите, но и цялата структура на живота ни и начинът, по който светът съществува.
Клонкъри се наведе плътно до обектива на камерата и лицето му изпълни целия екран.
— А точно в това се крие голямата, огромната ирония, Роб. През цялото време аз просто се опитвам да ви предпазя от самите себе си, тъпаци такива, опитвам се да защитя цялото човечество. Това е задачата на рода Клонкъри. Да ви пазим! Да намерим Черната книга и да я унищожим, ако е нужно. За да ви спасим! Всъщност на практика ние сме светци. Очаквам покана от папата всеки миг — завърши Клонкъри с обичайната си змийска усмивка.
Роб хвърли поглед към екраните зад лаптопа. По тях се виждаше движение, а една от камерите показваше три фигури, очевидно въоръжени, които пълзяха към градината на къщата. Явно полицията беше започнала щурма. Но докато се опитваше да се концентрира върху разговора с Клонкъри, Роб осъзна, че убиецът прави точно същото — правеше всичко възможно да отвлече вниманието на самия Роб и на полицията.
Дули и хората му обаче бяха видели дървения кол и знаеха, че това е техният момент. Роб се вгледа в профила на дъщеря си. Детето беше вързано за стола и се виждаше зад рамото на Клонкъри. Роб потисна емоциите си почти с физическо усилие.
— Защо тогава е нужно цялото това насилие? Ако просто искаш Книгата на йезидитите, защо са ти жертвоприношенията?
Лицето на екрана на лаптопа се изкриви в гримаса.
— Защото аз съм Клонкъри! Ние произлизаме от рода Уейли, а той води началото си от Оливър Кромуел! Capisce? Забелязваш ли общата склонност към изгаряне на хора? Да изгориш хората в църква, пред хубава, голяма аудитория? А Кромуел се е смеел, когато е убивал в битка!
— Е, и?
— За всичко е виновен моят проклет генен хаплотип. Обърни се към двойната спирала на моята ДНК и обърни внимание на гена Дисбиндин, или DTNBP-1.
Роб се опита да не мисли, че дъщеря му ще бъде набита на кол.
— Твърдиш, че си наследил всичко?
— Брилянтно, Холмс! — аплодира го саркастично Клонкъри. — Да. Съвсем ясно е, че аз съм психопат. Колко още доказателства искаш? Не сменяй канала и може би ще ме видиш как изяждам мозъка на дъщеря ти. С малко картофки на фурна. Това достатъчно доказателство ли е?
Роб преглътна яда си. Трябваше да задържи Клонкъри в разговора и да държи Лизи под око, макар и само чрез уебкамерата. А това означаваше да слуша брътвежите на този луд. Роб кимна в знак на съгласие.
— Разбира се, че шибаните гени на насилието са в мен, Роб. Но майтапът е, че в същото време нося и гените на много високата интелигентност. Знаеш ли колко е коефициентът ми на интелигентност? 147. Да, 147. Това ме прави гений, дори по стандартите на гениите. Средният коефициент на интелигентност на носител на Нобеловата награда е 145. Аз съм умен, Роб. Много умен. Може би съм прекалено умен, за да разберете колко умен съм всъщност. Това е проблемът с високата интелигентност — за мен общуването с обикновените хора е все едно да се опитам да си побъбря с медуза.
— Но въпреки това те хванахме.
— О, браво на вас. Ти и твоят имбецилен коефициент на ниво средно образование. Колко е? 125? 130? Исусе Христе! Аз съм Клонкъри. Нося благородните гени на родовете Кромуел и Уейли. Но за нещастие на теб и на дъщеря ти, нося и тяхната склонност към изблици на изключително насилие. Но това ще видим тепърва. Няма значение…
Клонкъри се обърна наляво. Роб използва секундата, за да вдигне поглед и да провери телевизионните монитори. Полицаите нахлуваха в къщата. Поне оръжията вече стреляха. Гърмежите ехтяха по цялата долина.
Навсякъде се чуваха викове, изстрели и шумотевица. Чуваха се от лаптопа, от монитора и от долината. Екранът на лаптопа стана на снежинки и внезапно почерня, все едно камерата беше съборена. Но Клонкъри продължаваше да се вижда и да стои прав. През долината се дочу още един изстрел, последван от още четири и тогава започна главната атака. Роб видя как втори екип полицаи нахлува в къщата, стреляйки в движение. Всички стреляха бързо и с ентусиазъм.