На екрана на лаптопа се виждаше как Клонкъри крачи из стаята и говори несвързано. Правеше това вече от около двадесет минути, откакто бяха проехтели първите изстрели и полицията беше щурмувала двора. Но думите му бяха напълно непоследователни.
В момента говореше за Холокоста.
— Никога ли не си се замислял за Хитлер, Роб? Защо е действал така? Това е било едно голямо жертвоприношение, нали? Холокостът е голямо човешко жертвоприношение, прав ли съм? Така го наричат евреите, знаеше ли? Наричат го Шоа. Жертвата чрез огън. Хитлер ги е принесъл в жертва. Те са били жертвите чрез огън, точно като малките деца, които старите евреи са принасяли на Молох. В мангала в долината Бен-Хином. Долината на „сянката на смъртта“, мястото на изгарянето. Да. Ние сме точно тук, Роб, в долината на „сянката на смъртта“. Там, където изгарят малките деца.
Клонкъри облиза устните си. В едната си ръка държеше пистолет, а в другата имаше нож. Насеченият му говор отново изпълни връзката.
— Великите хора винаги правят жертвоприношения, не е ли така? Наполеон е прекосявал реките, като е стъпвал върху телата на удавниците. Нареждал е на войските си да влязат в реката, за да се удавят, а след това да използва вкочанените им трупове като мост. Наистина велик човек. А Пол Пот например е избил два милиона, цели два милиона души от собствения си народ в Камбоджа като експеримент. Представяш ли си, Роб, като експеримент! Два милиона. Това са направили Червените кхмери. А те са били от местната буржоазия, от богатата средна класа на обществото. Образованите и просветените.
Роб тръсна глава и отмести поглед от монитора на лаптопа.
— О, не искаш да говорим за това — подсмихна се презрително Клонкъри. — Колко удобно. Но ще трябва да говориш, Роб. Приеми фактите. Всеки политически лидер в света има склонност към насилие и по някакъв начин е садист. Във войната в Ирак се бихме за свобода, нали? Но колко души убихме с касетъчните си бомби? Двеста хиляди? Половин милион? Просто не можем да се спрем, нали така? По-развитите общества така или иначе продължават да убиват. Само че убиват по-ефикасно. Хората ни бива за това, защото нашите водачи са убийци. Така е било винаги. Какво им има на водачите ни, Роб? Защо винаги убиват, що за стремеж е това? Изглеждат луди, но нима са наистина по-различни от мен и теб? Ти какво искаш да направиш с мен? Представял ли си си как би ме убил? Да ме свариш в олио, да ме наръгаш с бръсначи? Обзалагам се, че си си представял. Всички интелигентни хора, всички умни типове са убийци. Ние сме убийци. Какво ни има, Роб? Смяташ ли, че нещо е… скрито в нас? А?
Клонкъри отново облиза устните си и спря да се усмихва.
— Писна ми от всичко това, Роб. Дори и за минута не съм ти повярвал, че Книгата е у теб или че знаеш къде е. Дойде време да прекратим тази глупава мелодрама.
Клонкъри се изправи, прекоси стаята и отиде до стола. После пред обектива на камерата развърза въжетата, които стягаха Лизи.
Роб гледаше как дъщеря му се извива в ръцете на Клонкъри. Върху устата й все още имаше превръзка. Клонкъри пренесе момиченцето до лаптопа и я сложи да седне върху коленете си. След това се обърна към камерата и заговори отново:
— Чувал ли си някога за скитите, Роб? Имали са някои странни обичаи. Принасяли са в жертва конете си, струпвали са цели хергелета върху палубите на горящи кораби и са ги изгаряли живи. Изключително забавно. Към корабокрушенците са били не по-малко жестоки. Ако някой оцелеел от нещастие в морето и се озовял по техните брегове, скитите го хващали и го хвърляли от някоя скала обратно във водата. Възхитителен народ.
Лизи се огъна като дъга в прегръдката на Клонкъри. Погледът й търсеше очите на баща й по екрана пред нея. Сали се разхлипа отново, като гледаше как дъщеричката й се бори за живота си.
— Така, сега ще изпека главата й, докато е жива. Това е скитски ритуал. По този начин са принасяли в жертва първородните деца. Тя ти е първородно дете, нали? Всъщност тя ти е единственото дете, ако не греша. Сега ще запаля малък огън и след това…
Роб полудя от гняв.
— Да ти го начукам, Клонкъри! Мамицата ти!
— Вярно, ли? — разсмя се Клонкъри.
— Да ти го начукам! Ако дори я докоснеш, ще…
— Какво, Роби? Какво „ще“? Какво ще направиш? Ще потропаш на вратата като страхливец, докато прерязвам гърлото на дъщеря ти? Ще викаш мръсни думи през процепа за писмата, докато първо я чукам, а след това я застрелям? Какво? Какво? Какво ще направиш ти, разтреперан травестит такъв? Толкова си жалък, женчо! Хайде де! Какво? Кажи де! — изкрещя Клонкъри. — Защо не дойдеш и не ме хванеш? Хей, изтичай бързо тук и ела ме хвани, тъп гей. Ела, Роби, чакам те…