Роб усети, че гневът го изпълва изцяло. Той скочи от стола и изтича извън палатката. Един ирландски полицай се опита да го спре, но Роб просто го изблъска от пътя си. Вече тичаше с всички сили, бягаше надолу по зеления, мокър и хлъзгав ирландски хълм, за да спаси дъщеря си. Бягаше колкото може и сърцето му биеше чак в ушите като полудял барабан. Тичаше и тичаше, почти падна върху прогизналата трева, но се надигна и се втурна отново надолу по склона. Разтика няколко въоръжени полицаи с черни шлемове, които се пробваха да го задържат, но той им изкрещя и те се отдръпнаха. Роб стигна до вратата и връхлетя в къщата.
Полицаите бягаха нагоре по тесните стълби, но Роб ги изпревари и изблъска поредния полицай от пътя си. Чувстваше, че ако трябва, би го хвърлил и от скалите край морето. Усещаше се силен както никога през живота си и беше вбесен до краен предел. Щеше да разпори Клонкъри в секундата, в която го види.
Няколко мига по-късно беше пред залостената врата, полицаите му викаха да се махне от там, но Роб не им обърна внимание. Започна да рита вратата и тя поддаде малко. Ключалките изпращяха и Роб я ритна отново. Костите в глезена му буквално пукаха, но той нанесе още един ритник, пантите не издържаха и Роб влетя в стаята.
Озова се в спалнята. И там пред очите му се разкри…
Нищо. Стаята беше празна.
Нямаше стол, нямаше лаптоп, Клонкъри също го нямаше, както и Лизи. Подът беше осеян с боклуци, явно някой беше живял тук. Навсякъде се въргаляха недоизядени консерви, дрехи и мръсни чаши от кафе. Един или два вестника лежаха захвърлени, а в ъгъла дрехите на Кристин бяха събрани на купчина.
Роб усети, че умът му блокира и след малко ще полудее. Беше въвлечен в някакъв вихър, лишен от всякаква логика. Къде е Клонкъри? Къде е столът? Смъкнатата качулка също я нямаше. И къде, за бога, е дъщеря му?
Въпросите кръжаха в мозъка му и той едва забеляза как полицаите влязоха в стаята. Те се опитаха да издърпат Роб навън, да го изведат от спалнята, но той не искаше да излиза. Трябваше да реши тази мрачна загадка, която го разтърси из основи. Почувства се измамен, унижен и го обзе тъга. Усещаше, че едва се държи и е на самия ръб на здравия разум.
Роб огледа стаята с безумен поглед. Видя малките камери, насочени навътре. Нима Клонкъри беше някъде наоколо и ги наблюдаваше? Роб не можеше да се отърси от чувството, че Клонкъри не отлепя очи от него и смехът му се носи из интернет.
След това чу напълно реален шум. Приглушен шум, идваше от гардероба в ъгъла на спалнята. Звучеше като човешки глас, но приглушен, сякаш от превръзка. Роб вече не можеше да обърка този звук.
Той избута още един ирландски полицай настрани, отиде право до гардероба и отвори вратата.
Право срещу себе си видя две широко отворени ужасени очи, които го гледаха от тъмнината. Гласът отново беше приглушен, устата на човека беше запушена, но този път в стоновете се долавяше молба и облекчение, дори обич.
Беше Кристин.
44
Роб седеше във въртящия се стол до бюрото на Дули. Кабинетът на полицая беше на десетия етаж в лъскава нова сграда с гледка към река Лифи. Гледката от панорамните прозорци беше смайваща. На изток се виждаше как реката се влива в Ирландско море, а на юг зад града се съзираха ниските хълмове Уиклоу. Под ясното небе възвишенията изглеждаха зелени и мирни. Роб присви очи и различи ниската и мрачна сграда на имението „Монпелие“ на върха на гористия хълм на около 20 километра от града.
Гледката на къщата го върна в жестоката реалност. Роб се завъртя в стола и се обърна към стаята. Офисът беше пълен с хора. От ужасната драма по хълмовете беше минал едва час и половина. Междувременно бяха получили кратко съобщение от Клонкъри и видяха, че Лизи е още жива, но не знаеха къде е. Къде ли можеха да бъдат? Роб си гризеше ноктите и отчаяно се опитваше да реши загадката, да сглоби пъзела и да разбере къде е дъщеря му.
Кристин не спираше да говори трескаво, но поразително ясно.
— Сигурна ли сте, че нямате нужда от помощ от медицинския ни екип… — надвеси се над нея Дули.
— Не! — отсече го тя. — Добре съм. Казах ви вече, добре съм. Те не ми направиха нищо лошо.
— Как ви докараха в Ирландия? — намеси се Бойер.
— В багажника на кола и с ферибот. Поне си мисля, че пътувахме с ферибот, ако съдя по ужасната миризма на нафта и солена вода.