— Били сте затворени в багажника?
— Оцеляхме. Става дума за няколко часа в багажника, после пътуването с ферибота и вече бяхме тук.
— Да, и ние предположихме това — кимна Форестър. — Пътували са между Великобритания и Ирландия с коли, ползвали са ферибота и така са избягвали митническия контрол. Госпожице Майер, знам, че това за вас е травмиращо, но трябва да разберем колкото се може повече подробности и факти, при това възможно най-бързо.
— Както вече ви казах, инспекторе, не съм травмирана. Питайте ме каквото искате.
— Добре. Какво си спомняте? Разбрахте ли кога бандата се е разделила? Доколкото ни е известно, за ден или два са ви държали заедно с Лизи във Великобритания. Имате ли идея точно къде?
— Съжалявам. — Роб си даде сметка, че Кристин говори странно, някак отсечено и рязко. — Съжалявам, но нямам никакво понятие къде ни държаха. Може би някъде близо до Кеймбридж. Първото пътуване с кола не беше дълго, продължи може би около час. Двете с Лизи бяхме в багажника. Но след това ни извадиха, както бяхме със запушени уста и с качулки на главата. Чух, че говорят оживено, може би са се разделили след това. Може би ден и половина по-късно. Трудно е да прецениш времето, когато си със запушена уста, с качулка на главата и си много уплашен.
Форестър кимна, без да каже нито дума, и се усмихна извинително. Роб усещаше как той се мъчи да схване логичната последователност на действията.
— Нищо не разбирам — каза Бойер. — За какво беше цялата драма? Защо беше онзи видеоклип с жената, за какво им беше колът в градината, да не говорим за заплахите на Клонкъри да убие момиченцето? Защо е всичко това?
— За него това е възможност да измъчва Роб. С психологически методи — започна Кристин. — Това е стилът на Клонкъри. Той е психопат. Има склонност към драматичните етюди и жестове, обича да театралничи. Не забравяйте, че прекарах известно време с него. И това не бяха най-добрите дни от живота ми.
Роб се втренчи в нея, но тя му върна погледа спокойно.
— Клонкъри дори не ме докосна. Чудя се дали не е асексуален. Но така или иначе съм убедена, че е ексхибиционист. Обича да се фука и да го гледат какво прави. Обича да кара жертвите да страдат, а тези, които ги обичат, също да страдат…
Форестър се изправи и отиде до прозореца. Меките лъчи на ирландското слънце паднаха върху лицето му. Той се обърна и каза тихо:
— А човешките жертвоприношения по традиция са се извършвали пред публика. Де Сейвъри ми обясни. Каква дума употреби… Да, умилостивяващата сила на приношението се дължи на наблюдаването. Ацтеките са качвали жертвите си на върха на пирамидите, така че целият град да може да гледа как изтръгват сърцата от гръдния кош. Нали така?
— Да — вметна Кристин. — Точно като погребенията на викингите в кораб. Това са били публични церемонии на принасяне на жертви. В Карпатите са набивали хора на кол също пред очите на всички. Жертвоприношението трябва да бъде наблюдавано. От хората, от кралете, от боговете… Това е театър на жестокостта. Точно това привлича Клонкъри. Продължителната, публична и много изтънчена жестокост.
— Точно това планираше той и за теб, Кристин — каза внимателно Форестър. — Публично набиване на кол в градината на къщата. Но предполагам, че бандата в Ирландия оплеска нещата.
— Как?
— Започнаха да се карат и да стрелят — намеси се Дули. — Според мен без него, без лидера си, бандата излезе извън контрол.
— Има и още нещо — добави Бойер. — Защо Клонкъри е оставил съратниците си в Ирландия, при положение че е знаел, че ще ги хванат или дори застрелят?
— Но това е още едно жертвоприношение — изсмя се горчиво Роб. — Той пожертва собствените си хора. Пред всички. Сигурно е гледал как полицаите от ирландската „Гарда“ ги избиват. Беше поставил камери из цялата къща. Представям си как се е наслаждавал на гледката, докато е наблюдавал всичко на екрана на компютъра си.
Всички се замислиха за основния въпрос, но само Бойер се осмели да го изрече на глас.
— Така. Но къде е Клонкъри? Къде, по дяволите, е сега?
Роб изгледа полицаите един по един.
— Със сигурност трябва да е в Англия — предположи най-накрая Дули.
— Или в Ирландия — отвърна Бойер.
— Според мен може би е във Франция — включи се в догадките и Кристин.
— Моля? — намръщи се Форестър.
— Докато бях завързана и с качулка на главата, го слушах, че постоянно говореше за Франция и за семейството си там. Той ненавижда семейството си, семейните тайни и другите подобни неща. Мрази ужасното си наследство. Не спираше да повтаря колко мрази семейството си и особено майка си… И тъпата къща във Франция.