Выбрать главу

— Чудя се дали пък… — Бойер се обърна към Форестър със замислено изражение. — Може би жената от видеоклипа, онази, която уби, е била майка му.

— Господи.

Всички в стаята млъкнаха. Роб заговори първи:

— Но нали полицията във Франция държи къщата под око. Не е ли така? Французите наблюдават родителите на Клонкъри.

— Това очакваме да правят — отвърна Бойер. — Но не сме в постоянна връзка с колегите там. А и те няма да тръгнат след майката, ако тя излезе.

— Но как би могъл Клонкъри да стигне до Франция? — избухна внезапно Сали. — С частен самолет? Нали казахте, че следите въздушния трафик!

— Проверихме докладите на службата по въздушен контрол — вдигна ръка Форестър. — Свързахме се с всяко едно частно летище в Източна Англия. Знаем, че бандитите са достатъчно богати, за да си купят самолет. Знаем, че Марзинели е можел да управлява самолет, Клонкъри сигурно също може. Проблемът на това разследване е, че във Великобритания има хиляди частни самолети, а в Западна Европа са десетки хиляди. Ако Клонкъри лети с успех под чуждо име от месеци, че дори и от година, никой няма да тръгне да го проверява задължително. Ще му дадат разрешение за излитане по навик и напълно механично. А другият проблем е, че всички търсят група мъже с кола, качени на частен самолет. Никой не гледа за сам човек, който при това пилотира.

Форестър потри брадичката си замислено.

— Въпреки това не смятам, че французите биха го оставили да мине ей така през пръстите им. Всички по-големи летища и пристанища са предупредени. Но на теория е възможно да е успял да се промъкне.

— Всички тези теории не ни водят доникъде, не смятате ли! — вбеси се Роб. — Клонкъри е може би във Великобритания, в Ирландия или във Франция. Чудесно. Значи трябва да претърсим само три държави. Но дъщеря ми все още е при него, а той може би е убил майка си. Какво ще правим от тук нататък?

— Ами Изобел Превен, вашата приятелка в Турция? Дали не й е провървяло в търсенето на Черната книга? — запита Форестър.

Роб усети прилив на надежда, примесена с отчаяние.

— Снощи получих съобщение от нея. Казва, че е близо до целта си. Това е всичко, което знам.

Сали се приведе напред и слънцето заигра по русата й коса.

— Ами Лизи? Стига с тази Черна книга, на кого ли му пука за нея! Какво ще направи Клонкъри с Лизи? Какво ще направи с дъщеря ми?

Кристин отиде до дивана и прегърна Сали.

— Засега Лизи е в безопасност. Клонкъри нямаше нужда от мен, защото аз съм просто приятелката на Роб. Бях играчка, бонус, лесно можеше да се лиши от мен. — Кристин отново прегърна Сали. — Този тип не е идиот, запомнете това! Той ще използва Лизи и ще я използва срещу Роб. Ще я държи, докато Роб не намери онова, което Клонкъри иска. А той иска Черната книга и смята, че тя е у Роб.

— Но истината е, че аз не знам нищо за нея — каза унило Роб. — Излъгах го, заблудих го, че знам много от нещата, но защо да ми вярва? Той не е глупав, както сама твърдиш.

— Да, но ти отиде до Лалеш — отвърна му Кристин. — И за това го чух да говори. За Лалеш. Колко не-йезидити мислиш, че са били там? За последните сто години сигурно са по-малко от десет души. И точно това го притеснява. Той е обсебен от Книгата и е сигурен, че ти знаеш нещо. Нещо, което си научил в Лалеш. Затова смятам, че засега Лизи е в относителна безопасност.

За момент всички отново замълчаха, но след това разговорът отново се залута между възможностите психопатът да е пътувал със самолет от частни летища или с автомобил и ферибот. Точно тогава лаптопът изпищя.

Клонкъри се беше появил онлайн.

Роб махна безмълвно на хората в стаята и всички се събраха около екрана на компютъра.

Клонкъри беше там, в прозорчето на уебкамерата. Изображението беше ясно и напълно отчетливо. Звукът беше добър, а убиецът се усмихваше и се кикотеше.

— Здрасти отново! Рекох си, че трябва да наваксаме малко. Значи сте успели да хванете неколцината мои сътрудници. Моите братя в Ирландия. Колко досадно! Бях планирал и едно зрелищно набиване на кол. Но вие сигурно сте се досетили. Видяхте ли онзи хубав шиш в градината?

— Видяхме го — кимна Дули.

— Ах, детектив Душичка! Как си? Срамота е, че не успяхме да набучим френската кучка на пръчката. Толкова дялане отиде на вятъра. Трябваше поне да поизмъчвам мръсницата, както отначало възнамерявах. Но пък си имах и други грижи на главата. Всъщност това е без значение, защото все още имам някои приятели. Един от тях е тук. Кажете „здрасти“ на малкото ми приятелче!