Клонкъри кимна съвсем трезво и овладяно.
— Знаеш, Роби, че съм разумен човек, но не се оставяй да бъдеш заблуден от очевидната ми добрина. Да си кажа честно, характерът ми не е лесен и понякога ставам малко… избухлив. А сега говоря на теб, Сали, да, на теб, бившата госпожа Лътрел. Скъпата хленчеща Сали — виждам те как надничаш над камерата с малките си свински очички. Слушаш ли ме, Сали? Спри да плачеш, курво, всичко намокри! Имате един ден, двадесет и четири часа, за да премислите всичко, а след това… Е, след това дъщеря ви ще бъде завряна в делва и погребана жива. Така че очаквам много скоро да се чуем пак.
Клонкъри се наведе към бутона за изключване на камерата.
— Или ще стане време да затваряме туршия.
45
Видеовръзката се замъгли и угасна. Сали отново се беше свила на дивана и плачеше тихо. Роб отиде до нея и я прегърна през раменете.
Кристин се овладя първа. Тя избърса очите си и каза:
— Така, знаем, че е в Урфа. Това означава, че Клонкъри е мислел по същите логически пътища като… — Тя въздъхна дълбоко. — Като бедната Изобел.
— Имаш предвид теорията на Остин Леърд? — запита Роб.
— Точно така. Какво друго? Клонкъри трябва да е стигнал до същото заключение за Книгата. Затова предполагам, че е отлетял за Кюрдистан с Лизи с частен самолет.
— Да — кимна Форестър. — Може да го е правил от месеци. С фалшиво име и т.н. Ще се свържем с турския въздушен контрол.
— Не знаете какво е в Кюрдистан! — поклати глава Роб. — Ако Клонкъри е достатъчно умен, а той е, е можел да се приземява почти незабелязан. В някои райони турците почти нямат контрол. А разбира се, би могъл да лети до иракската част на Кюрдистан и после да пресича границата. Това е огромна област, на практика без закони. Не е като Съфък.
— Тогава какво да направим? — притисна умоляващо дланите си Сали.
— Ще търсим тук. Ще търсим в Ирландия — отвърна Кристин.
— Моля?
— Черната книга не е в Урфа. Мисля, че бедната Изобел е грешала. Смятам, че Книгата е още тук.
Полицаите се спогледаха, а Роб се намръщи.
— Как така?
— През онези няколко дни в гардероба имах достатъчно време да мисля за Книгата. Знам историята на Леърд. Но смятам, че той просто е плащал на йезидитите с пари и заради това се е върнал. Затова мисля, че това е задънена улица.
— Къде тогава е Книгата?
— Да излезем навън — каза Кристин. — Имам нужда от свеж въздух, за да премисля нещата. Дайте ми само няколко минутки.
Всички с готовност се измъкнаха от офиса, хванаха асансьора до приземния етаж и излязоха навън в топлия летен ден. Небето над Дъблин беше синкаво и бледо, от реката се носеше лек бриз. Туристите гледаха един стар кораб, закотвен на пристанището. Половината тротоар беше блокиран от странни статуи на слаби хора. Цялата група тръгна бавно край кея.
— Мемориал на Големия глад — посочи статуите Дули. — Умиращите от град хора са се редели на опашки пред тези докове и са чакали кораби за Ню Йорк.
Той се обърна и махна към подредените пред кея нови офис сгради и блесналите под слънцето стъклени преддверия.
— Всичко това е било бордеи, пристани и ужасяващи съборетини. Тук е бил Монто, старият квартал на червените фенери. Тук Джеймс Джойс е ходил по проститутки. — Дули млъкна за малко и добави: — Сега има модни кафенета и фюжън бистро ресторанти.
— Всичко е променено, напълно променено… — промърмори Кристин. След това потъна в пълно мълчание.
Роб я погледна и веднага разбра, че тя знае нещо. Брилянтният й ум беше попаднал на следа.
Спряха се до един разкошен нов пешеходен мост и се загледаха в сивите води на реката, носещи се забързано към Ирландско море.
Кристин помоли Форестър да й каже отново думата, която Де Сейвъри беше написал точно преди да умре.
— Инка.
— Инка? — озадачи се Роб.
— Да, пише се както се и произнася. И-Н-К-А.
Групата се умълча. Над главите им кряскаха няколко чайки. Сали зададе въпроса, който всички мислеха.