Кристин замълча. Роб кимна бавно.
— Говорят за фунии. Къде е връзката с „Клуба на адския огън“?
— Пасажът, който ни интересува още по-точно, е страница или две по-нататък.
Кристин прелисти и прегледа страницата.
— Ето го: „Дърветата в парка на университета благоухаеха след падналия дъжд, а от подгизналата земя лъхаше мирис на тлен, който като неуловим аромат на тимиан струеше от безброй сърца, затрупани под гнилите листи… и той знаеше, че щом след миг влезе в мрачното здание на колежа, ще започне да усеща и друг дъх на загнило, което нямаше да иде от Бесния Игън и Уейли Палежа“.
Роб кимна отново, но този път нетърпеливо.
— Чакай, има и още. — Кристин обърна на друга страница и спокойно прочете: — „Твърде късно беше вече за лекцията по френски. Той прекоси фоайето и свърна вляво по коридора, който водеше към аудиторията по физика. Коридорът беше тъмен и тих и все му се струваше, че в него се таи нещо. Защо изпитваше чувството, че го шпионират? Дали защото бе чувал, че по времето на Уейли тук някъде е имало тайна стълба?“ — Кристин затвори книгата.
Всички в книжарницата бяха притихнали.
— Аха! — възкликна Дули.
— Да! — каза Бойер.
— Не може да е толкова очевидно! — намръщи се Сали. — Тайно стълбище. Просто ей така? Защо тогава онези ужасни бандити не са проверили и тук?
— Може би не са чели Джойс — забеляза Форестър.
— Има смисъл — предположи Дули. — Поне исторически. Връзката с Уейли е вярна. На „Сейнт Стивънс Грийн“ има две великолепни големи сгради. И съм сигурен, че едната е построена за Ричард Палежа Уейли.
— Сградата съществува ли все още? — запита Роб.
— Разбира се. Мисля, че Университетският колеж все още я използва дори днес.
Роб се обърна и тръгна към вратата.
— Хайде, момчета, какво чакаме? Моля ви! Имаме само един ден.
След само няколко минути забързан ход стигнаха до голям площад от времето на крал Джордж. Над благородното зелено пространство се бяха надвесили величествени тераси. Градините и ливадите сякаш ги подканяха да се разходят из тях, а слънцето прозираше през листата на дърветата и храстите. За миг Робърт си представи как дъщеря му си играе щастливо в градините. Потисна пронизалата го тъга, но страхът му беше прекалено силен, за да го заглуши.
Старият Университетски колеж се оказа една от най-големите сгради на площада. Елегантен и изчистен, построен от сив портландски камък. Роб се зачуди как може тази внушителна сграда да е свързана с убийствата и покварата на Уейли Палежа и дори още по-лудия му син. На табелата до вратите пишеше „Нюмън Хаус: част от Университетския колеж на Дъблин“.
Дули натисна звънеца, а Роб и Кристин крачеха нервно по тротоара. Сали реши да ги изчака на една от пейките на площада и Форестър нареди на Бойер да остане с нея. Дули проведе някакъв разговор по интеркома, след това съобщи пълния си полицейски чин и вратата се отвори. Антрето зад нея беше почти толкова впечатляващо, колкото и самата сграда отвън — стените бяха покрити с красиви форми от сива и бяла мазилка отново от времето на крал Джордж. Бяха изключителни.
— Леле! — възхити се Дули.
— Да, много се гордеем с това.
Гласът имаше американски акцент от Нова Англия. В другия край на антрето стоеше мъж на средна възраст с хубав костюм. Той тръгна към тях и протегна ръка към Дули.
— Райън Матюсън, директор на „Нюмън Хаус“. Здравейте, инспекторе, и… здравейте…
Всички се представиха, Форестър показа и служебната си значка. Директорът ги въведе в претрупания и разхвърлян кабинет на рецепцията.
— Но, господа полицаи, нахлуването с взлом беше миналата седмица, не знам защо ви пращат чак сега — каза Матюсън.
— Взлом ли? — озадачи се Дули. — Кога? Извинете, не разбирам.
— Не беше нищо важно. Преди няколко дни група хлапета влезли в мазето. Сигурно са били наркомани. Така и не ги хванахме, но бяха съсипали стълбището. Един господ знае защо — сви рамене незаинтересовано директорът. — Но от „Гардата“ пратиха полицай. Вече забравихме за случая. Той видя всички следи и събра всички доказателства…
Роб и Кристин се спогледаха обезсърчени. Но Дули и Форестър явно не падаха духом толкова лесно. Форестър разказа на директора най-важното от историята за Уейли Палежа и за Клонкъри и какво търси той. Роб усети, че Форестър подбира думите си, за да не разкрие твърде много на Матюсън и да го уплаши или обърка. Но дори и при това положение в края на обясненията директорът изглеждаше зашеметен.