— Зарежи ги!
Роб бръкна в джоба си, извади швейцарско армейско ножче и отвори най-здравото острие.
Кристин, Дули, Форестър и Матюсън се смълчаха, а Роб заби ножа право в облицовката. Острието с лекота проби дървото, панелът се оказа много тънък, почти като фалшив. Роб завъртя ножа, за да разшири отвора, натисна надолу и дървото започна да се цепи. Форестър се пресегна, хвана ъгъла на дървения квадрат и двамата мъже успяха да смъкнат от рамката цялото почти метър широко парче.
Зад него имаше дълбока ниша, а от тъмната й вътрешност се носеше мирис на мухъл и плесен. Роб се надвеси над нея и започна да търси опипом.
— Господи! Толкова е тъмно, нищо не виждам, нищо не виждам…
Кристин извади мобилния си телефон, включи дисплея и насочи мъждивата светлина над рамото на Роб към дълбините на нишата.
Роб и Форестър застинаха вторачени и не пророниха и звук. Дули изруга звучно. Кристин закри устата си с длан.
В дъното на нишата, покрита със стари паяжини и сива прах, лежеше голяма и доста очукана кожена кутия.
46
Роб се наведе и като пъшкаше от напрежението, извади кутията покрай летвите и я остави на стълбището.
Кръглата кутия с плосък капак беше направена от стара, пропукана и износена черна кожа. Определено приличаше на нещо от XVIII в., на нещо аристократично, сякаш е била част от багажа на някой лорд по време на пътуванията му. Ковчежето наподобяваше архитектурния стил на сградата, в която беше лежало скрито толкова години.
Кутията беше покрита с дебел слой прашасали паяжини. Кристин ги почисти с ръка и по капака се показаха думи, гравирани тънко със златиста боя.
Т. У., Anno Domini 1791
Роб и Кристин се спогледаха.
— Т. У. Томас Уейли — каза французойката.
— Преди да отиде до Израел и да стане Джерусалем Уейли…
Директорът на колежа изглеждаше развълнуван и нервно пристъпваше с елегантните си обувки от крак на крак.
— Момчета, вижте, съжалявам, но имате ли нещо против да отнесем това нещо някъде другаде? По тези стълби постоянно минават студенти… и не съм сигурен, че искам да се вдигне врява.
Форестър и Дули осъзнаха, че това е смислено предложение и всички се съгласиха да се преместят. Роб вдигна кутията, като я държеше пред себе си като барабан. Тя не беше толкова тежка, просто беше неудобна за носене. Вътре трополеше нещо доста голямо и докато вървяха, той се опитваше да я държи колкото се може по-стабилно. Всяка изминала секунда, всеки пропилян миг той си мислеше за Лизи. Всяка секунда я приближаваше към смъртта.
Роб с мъка се удържаше да не вика по хората. Стисна зъби в пълно мълчание и решително последва директора Матюсън надолу по стълбите и по един къс коридор. Най-накрая влязоха в светъл и елегантен офис. Това беше кабинетът на директора с изглед към дърветата и огрените от слънцето поляни на „Сейнт Стивънс Грийн“.
Форестър погледна през прозореца към Сали и Бойер, които седяха на една пейка и чакаха.
— Извинете ме за минута — каза той и извади телефона си.
Оставиха кутията върху бюрото на Матюсън и от древната кожена облицовка се вдигна облак прах.
— Добре. Да я отворим! — каза Дули.
Кристин вече проучваше кутията.
— Тези стари каишки и катарами няма да се разкопчаят — промърмори тя, докато опитваше да раздвижи една от тях.
Дули също опита една от токите.
— Напълно са ръждясали.
Роб пристъпи напред с ножа в ръка.
— Дъщеря ми чака! — отсече той. После клекна и преряза каишките. Последната се оказа най-твърда и Роб трябваше да използва ножа като трион, но след кратка свирепа борба кожата поддаде и се отплесна встрани.
Той се изправи и се отдръпна. Форестър повдигна черния кожен капак с гравираните златни букви. Всички погледнаха във вътрешността на старата кутия и видяха Черната книга. Бяха първите, които я съзираха след двеста и петдесет години.
Освен това реликвата не беше книга и ги гледаше в отговор. Беше лице.
— Господи! — възкликна Дули.
На дъното на кутията имаше череп.
Беше много странен. Очевидно човешки, но в същото време не съвсем. Имаше остри скули и почти птичи, змиеподобни очи, добре оформени и азиатски като тип, но странно широки и сякаш присвити в жестока усмивка.
Роб разпозна черепа веднага.
— Това е точно каквото видях в Лалеш. Същия вид череп. Нещо като получовек… полуптица. Какво, по дяволите, е това? Кристин, ти си остео… експерт. Какво е това?