Стигнаха до туптящото сърце на напечената от слънцето Урфа и се насочиха към хотел „Харан“. Точно пред лобито Роб откри своя човек Радеван, който се беше скрил на сянка от горещото утринно слънце и спореше шумно за футбол с другите шофьори. Беше раздразнителен и явно не в добро настроение, но сприхавостта му се дължеше на Рамадана — през деня всички ходеха навъсени, гладни и жадни.
Роб реши да действа направо и попита Радеван дали би могъл да намери няколко приятели, за да им помогне да разкопаят Долината на клането. После тихо го помоли да осигури и някакви оръжия. Искаше да е готов за всичко.
Отначало Радеван беше мрачен и несигурен и отиде да „се посъветва“ с безбройните си братовчеди. Но час по-късно се върна със седмина приятели и роднини, всичките усмихнати кюрди. Междувременно Роб беше успял да купи няколко очукани лопати и да наеме два много стари ленд ровъра.
Това по всяка вероятност щяха да бъдат най-импровизираните разкопки за последните двеста години, но нямаха избор. Разполагаха само с два дни, за да намерят окончателния отговор на въпросите си, два дни да разкопаят Долината на клането и да принудят Клонкъри да пусне Лизи. А и Радеван беше успял да се сдобие и с оръжие. В износена стара чанта бяха скрити две карабини и пистолет.
— Виждаш, че ти помагам, мистър Роби. Харесвам англичаните, те помагат на кюрдите — смигна Радеван на Роб, докато се разплащаха. След това се усмихна приветливо и прибра пачката долари.
В момента, в който натовариха всичко по колите, Роб скочи зад волана и запали двигателя. Едва сдържаше нетърпението си. Самият факт, че се намираше в града, в който бе и Лизи, но не знаеше къде е тя или колко страда, го караше да се чувства в прединфарктно състояние. По ръката му се стрелкаха мъчителни бодежи и сякаш цялата туптеше от болка. Челюстта също го болеше. Докато и последните предградия на Урфа се превръщаха в сив облак прах в огледалото за обратно виждане, Роб не престана да мисли за дъщеря си и да си я представя вързана за стола, както я видя последния път.
Кристин седеше отпред до него, а отзад се возеха трима кюрди. Радеван караше втория ленд ровър и ги следваше плътно. Оръжията бяха скрити в сака под седалката на Роб. Черната книга в износената кожена кутия беше в багажника, стабилно застопорена сред останалите вещи.
Докато се друсаха по пътя, привичната разговорливост на кюрдите премина в шепот, а след това и в мълчание. Тишината се допълваше от мъртвилото на околния пейзаж, тъй като вече излизаха в необятната пустиня. Пред тях бяха жълтите и безлюдни полета.
Жегата беше невероятна. Разгарът на лятото на границата на сирийската пустош беше жесток сезон. Докато караха на юг, Роб усети, че приближават Гьобекли. Този път обаче подминаха отбивката и оставиха зад гърба си и няколко армейски контролни поста по горещия път за Дамаск. Кристин беше купила подробна карта и се надяваше, че знае точно къде да намери долината.
— Ето тук — каза тя властно при един от поредните завои.
Поеха надясно и половин час се люшкаха по дълбоките черни коловози. Най-накрая стигнаха до гребена на едно възвишение. Двете коли спряха и всички слязоха. Кюрдите бяха мръсни, потни и едва ли не готови да се разбунтуват. Разтовариха лопатите, кирките, въжетата и раниците и ги струпаха на песъчливото хълмче.
От лявата им страна имаше пуста и тясна долина.
— Това е — обяви Кристин. — Долината на клането. Все още й казват Долината на убийствата. Дори е обозначена на картата.
Роб се огледа и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен печалния пустинен вятър. Целият район беше необичайно тих дори и за пустинята около Гьобекли.
— Къде са всички? — запита Роб.
— Тръгнали са си. Евакуирани са. Преместени от правителството — отвърна Кристин.
— Какво?
— Ето заради това — посочи тя наляво. Там, в далечината се виждаше как под слънцето проблясва безбрежна сребърна равнина. — Това е водата от Големия анадолски проект. Ефрат. Наводняват целия район за напояване. Няколко важни археологически обекта вече са наводнени. Всичко е много спорно и противоречиво.
— Господи, но водата е само на няколко километра!
— И се приближава към нас. Но това възвишение е като дига и ще я спре. Виждаш ли онзи земен насип ей там? — посочи тя и се намръщи. Бялата й риза беше изцапана с петна жълт прах. — Но трябва да сме внимателни. Тези наводнения могат да бъдат много бързи и непредвидими.
— Трябва да сме бързи така или иначе — подчерта Роб.
Те се обърнаха и се спуснаха по хълма в долината. Само няколко минути по-късно Кристин вече беше наредила на кюрдите да копаят. Докато работеха, мащабите на задачата им стъписа Роб. Долината беше дълга поне километър и половина. За два дни групата щеше да успее да разкопае едва частица от нея. Може би двадесет процента… най-много тридесет. И нямаше да могат да копаят надълбоко.