— Храм ли?
— Да, храм. — Кристин затвори очи, а след това погледна Роб директно. — Не сме открили никакви доказателства, че тук са живели хора. Няма и следа дори от най-примитивно селище. Намерихме стилизирани изображения на животни в чест на успешен лов или с ритуална цел. Може би сме открили ниши за кости, за погребални обичаи. Затова Брайтнер смята, че е храм. Първата религиозна сграда в света, построена в чест на лова и за отдаване на почит към мъртъвците. И аз се присъединявам към това мнение.
Роб остави химикала си и помисли за щастливото изражение на немеца и веселите пламъчета в очите му.
— Веселяк е, а?
— А ти нямаше ли да си, ако беше на негово място? Той е най-щастливият археолог в света. Разкрива най-невероятния обект. Тук е от много години, но резултатите стават само по-добри. От седмица на седмица.
Роб кимна и нахвърли още бележки. Ентусиазмът на Кристин беше заразителен почти колкото този на Брайтнер, а обясненията й бяха по-ясни. Роб все още не споделяше идеята, че Гьобекли Тепе е „революция“, но предусещаше, че статията ще стане напрегната и драматична. Без проблем щеше да влезе на втора страница на основното издание на вестника. А още по-добре би стояла като голям материал в цветното приложение. Текстът му имаше нужда от хубави цветни фотографии, за да се развие и да стане още по-силен. Притъмнени снимки на мегалитите по залез, кадри на изцапаните с прах работници. С точните фотоси статията щеше да стане великолепна.
След това Роб се замисли за гневния поглед на турския работник. И за леката промяна в настроението на Брайтнер, когато говореха за статията. И за напрежението край изкопите.
Роб вдигна поглед към Кристин. Тя беше до самовара и сипваше още от горещия сладък черен чай. Той се запита дали въобще да споменава нещо. После реши да намекне за изблика на Радеван.
— Случи ми се нещо странно, Кристин. Знам, че тези разкопки са изключителни и прочее. Но дали всички смятат така?
— Какво имаш предвид?
— Ами… поговорих с местните… и тяхното отношение… не е така добро. Това място предизвиква гневни реакции. На шофьора ми например.
Кристин видимо се стегна. Тя седна и се загледа в чашите.
— Продължавай.
— Таксиджията, който ме докара… — Роб почука с химикала по брадичката си. — Казва се Радеван. Избухна, когато снощи споменах Гьобекли. А и не само той. Усеща се и тук. А Брайтнер е… в двете крайности. Имам предвид, че когато тази сутрин с него говорехме за статията ми, на него сякаш въобще не му харесваше, че съм тук. Въпреки че се смее постоянно.
Роб погледна Кристин право в очите и продължи:
— Би трябвало да се предполага, че един археолог ще иска светът да узнае за разкритията му, нали така? Да се разчуе какво се случва тук, какво точно е намерил. Но на Брайтнер това очевидно не му харесва.
Кристин мълчеше. Роб също се умълча. Стар журналистически трик, който сработи безотказно. Смутена от тишината, Кристин се размърда и се наведе напред.
— Добре. Прав си… Има… тук има… — започна тя и отново млъкна.
Кристин се замисли, сякаш водеше разговор със самата себе си. Ветрецът от пустинята беше станал още по-горещ, ако това въобще беше възможно. Роб чакаше и отпиваше от чая си. Кристин въздъхна.
— Тук си една седмица, нали? Пишеш сериозен материал.
— Да.
Французойката кимна.
— Добре. Нека те върна с колата до Шанлъурфа. Работата тук спира в един на обед, тъй като е твърде горещо, и много хора се прибират по домовете си. Обикновено и аз се прибирам.
Тя се втренчи в Роб и се намръщи.
— Можем да поговорим в колата ми. Насаме.
6
На прашната площадка до разкопките, която служеше за паркинг, Роб даде на Радеван щедър бакшиш и му обясни, че ще се прибере сам. Радеван го погледна, сведе очи към сгънатите банкноти в ръката си, след това забеляза и застаналата зад гърба на журналиста Кристин. Шофьорът пусна широка разбираща усмивка и обърна колата. Докато натискаше газта, се подаде от прозореца и извика:
— Може би утре, мистър Роб?
— Може би утре.
Радеван потегли бързо. Кристин махна на Роб към своя ръждив ленд ровър. Отвори му вратата от вътрешната страна, бързешком разчисти седалката от купчината документи, тетрадки и научни списания, които метна небрежно отзад. След това запали двигателя и автомобилът полетя с доста висока скорост към главния път, като остави зад себе си каменистите възвишения и се насочи към опърленото от слънцето жълто поле.