В небето самолет на турските авиолинии оставяше бяла следа.
— Тази сутрин се чудих относно размера на хоминидите, чиито останки открихме — започна отново Кристин. — Онези големите.
— Продължавай…
— Ами… Твоята теория, че може да има връзка с Централна Азия, звучи правдоподобна. Поне в някакъв смисъл.
— В какъв?
— Най-големият хоминид, открит някога, е от Централна Азия. Гигантопитекът. Бил е огромен. Маймуночовек, висок около 2,70 — 2,80 метра. Нещо като йети.
— Сериозно?
— Живели са преди около триста хиляди години — кимна Кристин. — Може да са оцелели дори още по-дълго, а някои учени смятат, че гигантопитекът може да е оцелял толкова време, че да остане в спомените на Homo Sapiens. Спомени за огромни маймуночовеци. Но, разбира се, това е доста фриволна теория. По-вероятно е гигантопитекът да е измрял вследствие на конкуренцията с Homo Sapiens. Никой не е сигурен какво точно се е случило с гигантопитека. Но пък…
Кристин млъкна и се облегна на кирката си като фермер, съзерцаващ реколтата си.
Очевидното заключение изведнъж осени Роб. Той извади бележника си и започна да пише развълнувано.
— Искаш да кажеш, че може би има и трето обяснение, нали? Може би гигантопитекът наистина е еволюирал, но се е превърнал в много по-сериозен конкурент на Homo Sapiens. Това не е ли също възможно?
Кристин сбърчи чело и кимна.
— Да, възможно е. Но нямаме доказателства нито за едното, нито за другото.
— Така. Нека предположим, че това се е случило — продължи Роб. — Тогава този нов хоминид би трябвало да е бил много едър, агресивен и интелигентен, нали? Той е еволюирал, за да се справи с трудни и жестоки условия на живот. Бил е свиреп конкурент за ресурси.
— Да, съгласна съм. Би бил точно такъв.
— И този едър, агресивен хоминид би имал също и инстинктивен страх от природата, от безкрайните смъртоносни зими, от жестокия и безмилостен Бог. И би изпитвал отчаяна нужда да го умилостиви.
Кристин сви рамене, сякаш не успяваше да схване съвсем тази нова идея, но нямаше време да отговори, тъй като Радеван започна да вика към тях. Докато Роб стигне до него, Кристин вече беше там и на колене почистваше находките от пръстта и прахта.
В краката на Радеван лежаха три големи мръсни делви.
Върху тях беше изписан знакът санджак.
Роб се досети моментално какво ще намерят в делвите. Нямаше нужда да казва на Кристин, но тя вече чупеше гърлото на едната делва с дръжката на лопата. Древният съд се пропука и в праха се изсипа лигаво и зловонно нещо. Бебе — полумумифицирано и полуразложено. Главата не беше така непокътната като в трезора Едеса, но ужасеният писък и изражението на болка бяха ясно видими върху мъничкото личице. Това беше още едно детско жертвоприношение, още едно бебе беше погребано живо в делва.
Роб се опита да не мисли за Лизи.
Някои от кюрдите забелязаха делвата и останките от мъртвото и разлагащо се бебе. Сочеха към него и спореха помежду си. Кристин ги помоли да продължат да копаят, но те вече викаха.
— Казват, че тук е опасно — приближи се Мумтаз към Роб. — Това място е прокълнато. Виждат бебето и казват, че трябва да си тръгват. Водата ще бъде тук скоро.
Кристин започна да умолява мъжете да останат.
Мъжете изломотиха нещо на Мумтаз и той преведе:
— Казват, водата идва. Казват да погребем тези тела и че това хубаво. Казват, те тръгват веднага.
Кристин отново протестира и спорът продължи. Някои от кюрдите копаеха, други просто стояха и викаха. През цялото време слънцето се издигаше и прежуряше безпощадно. Кирките и лопатите лежаха захвърлени и безполезни и проблясваха под ослепителната светлина. Слънцето буквално изпичаше мъничкото, покрито със слуз трупче на бебето. То лежеше в прахта като гнусно парче месо. Роб изпита огромно желание да го погребе отново, да скрие отвратителната гледка. Знаеше, че е близо до разкриването на загадката, но в същото време усещаше, че е на ръба да рухне психически. Напрежението беше непоносимо.
След това нещата станаха още по-лоши. Някои от кюрдите, водени от Мумтаз, най-после взеха решение и отказаха да продължат. Въпреки непрестанните молби на Кристин тримата мъже се изкачиха по склона на долината и се качиха във втория ленд ровър.
Докато потегляха, Мумтаз погледна към Роб и в погледа му имаше странна тъга. След това колата ускори и изчезна в прахоляка и маранята.