Клонкъри се наведе към прахта, грабна кожената кутия и дръпна капака настрани. Погледна вътре, бръкна и извади хибридния череп. За момент го полюля в ръцете си, погали го по гладкото теме, а след това го обърна към себе си, така че да погледне право в очните кухини.
— Уви, бедни ми Йорик! Очите ти са били адски странни. Но пък скулите ти са чудни! Ха!
Той остави черепа настрана, извади пергамента и го разстла на коляното си, за да може да го прочете.
— Изумително. Наистина изумително. Бях сигурен, че ще е клиновидно писмо. Но късен арамейски? Чудесно. Чудесно откритие.
Клонкъри погледна към Кристин и Роб.
— Благодаря ви, приятели. Бяхте много мили, че ми го донесохте чак тук. Че и разкопахте всичко.
Той сгъна пергамента, върна го в кутията и постави черепа отгоре. Накрая я затвори старателно.
Роб наблюдаваше всичко това с някакво отвращение, изпълнено с омраза. Най-отблъскващо в цялото поражение беше, че Клонкъри беше прав. Целият план на убиеца беше блестящ, беше изпълнен с почти извънземна перфектност. Клонкъри беше надхитрил и измамил всички, беше ги надиграл напълно. От кюрдите в самото начало до взривяването на дигата Клонкъри не само беше спечелил, той направо триумфираше.
А сега триумфът му щеше да бъде почетен с кръв.
Роб се вгледа в блестящите, разплакани очи на дъщеря си и извика с всичка сила, че я обича.
Погледът на Лизи продължаваше да умолява безпомощния й баща да я спаси.
— Много трогателно, стига да си падате по подобни неща — засмя се Клонкъри. — Лично на мен ми иде да повърна. Но така или иначе, смятам, че е време да продължим с финалната драма, не сте ли съгласни? Да я завършим, преди да се удавите. Стига толкова преамбюл.
Убиецът се загледа във вълните, които се плискаха около глезените на Кристин. Докато ги изучаваше, водата понесе един особено голям череп като някаква причудлива играчка за вана.
— Я, вижте, ето го един от сбръчканите старци. Кажи здрасти на дядо, Лизи!
Още един кикот. Лизи заплака още по-силно.
— Да, да — въздъхна дълбоко Клонкъри. — И аз никога не съм харесвал семейството си. Добре ли виждаш там от хълмчето? — обърна се той към Роб. — Отлично. Защото ще се правим на ацтеки и искам да съм сигурен, че виждаш всичко. Знам, че дрънканиците са ти известни, Робърт. Ще проснем дъщеря ти върху някоя скала, след това ще отворим гръдния кош и ще изтръгнем още биещото й сърце. Може да се поизцапаме, но мисля, че моят приятел Навда носи почистващи препарати.
Клонкъри бутна с лакът един от двамата кюрди. Мустакатият мъж изръмжа, но не каза нищо. Убиецът въздъхна отново.
— Не е от най-приказливите, но това беше най-доброто, което намерих. Малко се чудя за мустаците обаче. Не ви ли се струва, че са някак твърде… откровени? — Клонкъри се усмихна. — Както и да е. Сега вие, двамата бъбриви педали, бихте ли хванали това малко момиченце, за да го положите върху ето тази скала?
Той обясни на кюрдите какво иска от тях с жестове. Двамата кимнаха и се подчиниха. Вдигнаха Лизи, отнесоха я до един камък и я сложиха да легне по гръб върху него. Единият я хвана за ръцете, а другият стисна краката й. През цялото време Лизи хлипаше и се бореше, а Клонкъри се подсмихваше.
— Много добре, много добре. Сега идва най-вълнуващата част. По принцип, мистър Роби, трябва да имаме „чак муул“. Това е една причудлива каменна купа, в която да пусна кървавото, още туптящо сърце на дъщеря ти, но нямаме. Предполагам, че ще хвърля сърцето на гарваните.
Той подаде пистолета си на един от кюрдите, бръкна във вътрешния джоб на якето, извади огромен стоманен нож и започна да го размахва ликуващо, като му се възхищаваше. Гледаше го с обич и симпатия. След това отклони поглед от острието и намигна на Роб.
— Наистина би трябвало да използваме обсидиан, това са ползвали самите ацтеки. Ками от черен обсидиан. Но голям и тежък нож като този също ще свърши чудесна работа. Това е много прочут нож. Разпознавате ли го?
Клонкъри вдигна ножа в прашния въздух и светлината заигра по острието, докато го обръщаше на всички страни.
— Кристин? Да имаш някакви идеи?
— Да ти го начукам! — процеди французойката.