Роб нямаше никакво намерение да бъде милостив.
— Твой ред е — обяви.
После бръкна в джоба си и извади швейцарското си ножче. Бавно и внимателно отвори най-голямото острие, завъртя го във въздуха за миг и погледна надолу.
Усети как устните му се разтеглят в усмивка. Чудеше се какво да направи най-напред, как точно да измъчва и осакати Клонкъри така, че да му причини максимална болка преди неизбежната му смърт. Да го прободе в окото? Да му отреже едното ухо? Да го скалпира жив? Какво да направи? Но докато вдигаше ножа, Роб видя нещо в злобното лице на Клонкъри. Изражението му беше напрегнато, но излъчваше споделено ликуване и предизвикателно зло. По лицето му имаше дори надежда. Роб усети как в гърлото му се надига горчив жлъчен спазъм от погнуса.
Роб тръсна глава, сгъна ножа и го прибра обратно в джоба си. Клонкъри нямаше да избяга никъде, щеше да умре от загуба на кръв тук. Кракът му беше раздробен, дланта му я нямаше, а ръката едва се крепеше. Беше невъоръжен, хленчеше и умираше от шока, от болката и загубата на кръв. Нямаше нужда Роб да прави каквото и да било.
Той отблъсна убиеца с крак и се обърна към дъщеря си.
Веднага махна превръзката от устата и тя запищя „Тати, тати, тати!“. След това викна „Кристин!“ и Роб се обърна засрамен. В стремежа си да спаси Лизи беше забравил за Кристин, но французойката доста успешно се спасяваше самичка и миг по-късно Роб се пресегна, сграбчи я за ръката и я издърпа от водата. Кристин остана да лежи в прахта, като едва си поемаше въздух.
Тогава Роб чу шум. Обърна се и видя как Клонкъри се влачи по земята, гърчи се, а полуоткъснатата му ръка виси отстрани. Раната в бедрото му зееше отворена. Зад него оставаше кървава следа. Пълзеше право към водата.
Щеше да извърши последното жертвоприношение — самоубийството. Джейми Клонкъри щеше да се удави. Роб гледаше вцепенен и ужасен. Клонкъри беше вече почти до водата и измина последния метър със стон на огромна болка. След това се наведе и падна със силен плясък в мътните и мръсни води. За момент главата му се мярна сред застиналите усмивки на черепите, а искрящите му очи гледаха право в Роб.
После Клонкъри потъна под вълните. Тялото се спусна бавно към дъното, като се въртеше от течението и накрая полегна до костите на прадедите му.
Кристин се изправи и започна да тръска телефона си, докато се убеди, че работи. Накрая успя да получи сигнал като по чудо, обади се на Сали и започна да й съобщава радостната новина. Роб слушаше замаян, щастлив и сякаш в полусън. Осъзна се и разбра, че оглежда хоризонта, но не знаеше защо. След минута обаче си обясни. През равнината към тях идваха полицейски коли, като криволичеха и избягваха шурналите потоци. Броени минути по-късно билото гъмжеше от полицаи и войници, сред тях и Кирибали. Беше в костюм без нито прашинка по него и се усмихваше широко. Раздаваше кратки заповеди по радиостанцията си и сочеше на хората си накъде да отидат.
Роб седна на пясъка и силно прегърна дъщеря си.
50
Два часа по-късно караха бавно обратно към Шанлъурфа. Роб, Кристин и Лизи бяха загърнати с одеяла и седяха на задната седалка на най-голямата полицейска кола. Около тях имаше дълъг конвой.
Вечерта се спускаше. Дрехите на Роб изсъхваха в топлината на пустинята, а прекрасният нежен бриз свиреше в прозорците на колата. Последните лъчи на залязващото слънце пронизваха с пурпур виолетовото западно небе, което бавно потъмняваше.
Кирибали седеше на мястото до шофьора. Обърна се, изгледа Роб и Кристин и се усмихна на Лизи.
— Разбира се, Клонкъри е бил в комбина с кюрдите през цялото време — каза той на Роб. — Плащал им е повече от нас, повече и от тебе. От известно време насам знаехме, че нещо се готви. Убийството на Брайтнер например. Йезидитите не са искали да го убият, а само да го уплашат. Но той беше убит. Защо? Някой е убедил мъжете на разкопките да… предприемат тази стъпка. Твоят приятел Клонкъри.
— Да. А след това…
Кирибали въздъхна и тръсна паднала върху рамото му прашинка.
— Трябва да призная, че по онова време не знаехме нищо. Бяхме смутени и объркани. Но съвсем наскоро получихме обаждане от вашите отлични полицаи в Скотланд Ярд. Но бяхме в трудна ситуация, защото не знаехме къде точно сте вие — усмихна се Кирибали. — След това и Мумтаз! Онзи, ниският, той дойде при мен. Разказа ни всичко точно навреме. Винаги е добре да имаш… контакти.