— И тогава се е появил Брайтнер.
— Общо взето, е така. След векове мълчание родът Клонкъри научил, че Гьобекли Тепе най-накрая се разкопава от Франц Брайтнер. Това било страховита новина. Ако черепът и картата също бъдели разкрити, а някой успеел да сглоби пъзела, истината щяла да бъде извадена наяве. Затова най-младата издънка на рода, Джейми Клонкъри, събрал няколко богати хлапета и ги превърнал в свои последователи, в окултна банда, с една-единствена цел — да открият и унищожат Черната книга. Но Джейми Клонкъри страдал и от още едно династическо проклятие — генният клъстер на Гьобекли Тепе, който носел, при него се проявил изключително активно и агресивно. Красив и харизматичен, надарен лидер, той е и психопат. Вярвал, че има право да убива на воля. И всеки път, когато се натъквал на пречка в издирването на черепа и картата, генът на Гьобекли взимал връх.
Настъпи дълго мълчание.
Накрая Кирибали се изправи и стана. Изтупа маншетите на ръкавите си и оправи възела на вратовръзката си.
— Много добре. Харесвам историите — каза той и погледна Роб в очите. — Най-хубавите части от Библията и Корана са ненадминати истории, не мислиш ли? Винаги съм го вярвал.
Роб се усмихна.
Кирибали направи няколко крачки към мегалитите, а лъснатите върхове на обувките му отразяваха лунната светлина.
— Завършекът на всичко това, Роб, е… доста интересен — погледна назад полицаят.
— Така е.
— Да, така е. — В тишината гласът на Кирибали звучеше като съскане. — Говорих с детектив Форестър.
— С инспектора от лондонската полиция?
— Точно с него. И той ми разказа някои любопитни подробности относно теб и Клонкъри. Разбираш ли, аз доста го притиснах за информация — сви рамене извинително Кирибали. — Знаеш какъв съм. И след като го поразпитах, Форестър ми призна какво е разбрал по време на проучванията си. Търсил е в интернет.
Роб погледна Кирибали внимателно.
— Робърт Лътрел. Това е доста необичайно име. Твърде специфично. Не съм ли прав?
— Шотландско-ирландско име е, мисля.
— Точно така — потвърди Кирибали. — Всъщност се среща около Дъблин. Точно този клон от рода най-често емигрира в Америка, в щата Юта. Точно там, откъдето си ти.
Полицаят дръпна сакото си надолу, за да го оправи.
— И точно това е интересният завършек. Изглежда почти сигурно, че ти произлизаш от тях, от дъблинските Лътрел. А те също са били членове на „Клуба на адския огън“. Твоите прародители са имали роднинска връзка с Клонкъри.
Двамата мъже замълчаха.
— Това ми е известно — каза най-накрая Роб.
— Наистина ли?
— Да — кимна Роб. — Да кажем, че се досетих. Клонкъри също го знаеше. Точно поради тази причина постоянно намекваше за семейните връзки.
— Но това означава, че най-вероятно ти също носиш гена на Гьобекли. И това ли си знаел?
— Разбира се — призна Роб. — Но дори и да го нося, това е цял генен клъстер. Да не забравяме, че съм син колкото на баща си, толкова и на майка си.
— Да, да, разбира се! — кимна ентусиазирано Кирибали. — Майката е много важна за човека.
— Дори и да нося някои от тези гени, това не означава, че съдбата ми е предварително решена. За да се проявят, трябва да се окажа в определена ситуация, а и средата ми на живот и развитие също оказва влияние. Взаимодействията са много сложни — замисли се Роб. — Но сигурно няма да вляза в политиката…
Детективът се засмя.
— Така че, смятам, че всичко ще бъде наред — заключи Роб. — Стига някой да не ми натика ядрени ракети в ръцете.
Кирибали чукна токовете си един в друг, сякаш изпълняваше заповед на командир. После се обърна, извади мобилния си телефон от джоба и тръгна към колата. Може би усещаше, че Роб иска да остане сам.
Роб се изправи, изтупа дънките си от прахоляка и се отправи по познатата пътечка към сърцето на храма.
Когато стигна до най-ниското ниво на разкопките, се спря и се загледа в него. Спомни си как се бяха смели тук, как се бяха шегували с археолозите. Тук бе срещнал и Кристин, жената, която сега обичаше. Но също така тук беше загинал Брайтнер и тук беше започнал ужасът на жертвоприношенията. Точно тук преди десет хиляди години.