Отляво Роб забеляза сенчест парк с проблясващи езерца и канали и малки китни чайни. Това беше като очарователен оазис в суматохата и мръсотията на големия кюрдски град.
— Това са градините Гьолбашъ — каза Кристин. — А онова там е рибарникът на Аврам. Наричат го Балъклъ Гьол. Местните хора вярват, че пророк Аврам сам е пуснал шаран в езерото. Този град е удивителен… ако обичаш историята. А на мен ми е от любимите…
Колата се промуши през най-тесните улички на стария град. Кристин зави наляво и тръгна по широк път нагоре по хълма. След това намали и паркира ловко пред вратите на засенчена от околните дървета сграда. На табелата пишеше „Музей на Шанлъурфа“.
Във фоайето пиеха чай трима мъже с наболи бради. Те станаха и поздравиха топло Кристин, а тя се пошегува приятелски с тях. Говореше на турски, кюрдски или на местния диалект курманджъ, но във всеки случай на език, от който Роб нямаше и понятие.
След размяната на любезности Кристин продължи напред. Зад вътрешните врати пред тях се разкри централната зала на малкия музей и археоложката заведе Роб до една статуя. Високата около два метра човешка фигура бе издялана от кремав камък, само очите й бяха черни.
— Това — започна Кристин — е изкопано в самия Шанлъурфа преди десет години, когато са полагали основите на някаква банка. Намерили са я близо до езерото с рибата сред останките от неолитен храм на около 11 000 години. Може да се предполага, че това е най-старата статуя, откривана някога. Където и да било. Това е най-старият каменен човек в световната история. И просто си стои тук до пожарогасителя.
Роб погледна статуята и отново усети как го пробожда вълнение. Лицето й изразяваше безгранична тъга или може би ужасно съжаление.
— Очите са от обсидиан — посочи Кристин.
— Права си. Възхитително е.
— Ето, заинтригувах те!
— Но какво, по дяволите, прави тя тук? — избухна Роб. — Щом е толкова стара и ценна, защо не е в Истанбул, защо вестниците не пишат за нея? За пръв път чувам за нея.
Кристин сви слабите си рамене. Под ризата си носеше сребърен кръст, който контрастираше на почернялата й от слънцето кожа.
— Може би кюрдите са прави. Може би турците не искат те да се гордеят с наследството си. Кой знае…
Роб реши да се възползва от момента и отново да отвори темата за враждебната атмосфера, витаеща около разкопките. Докато вървяха през зелената градина на музея, той разказа за странния поглед на турския работник и за омразата по лицата на другите.
Кристин не отвърна и няколко минути остана намръщена, сякаш усилено обмисляше нещо. След това ускори крачка и показа на Роб различните експонати, разпръснати из градината — римски надгробни плочи и османски барелефи. Близо до колата тя посочи странна статуя на човек с разперени крила. Лицето беше тясно и изпито, а очите — присвити. Излъчваше злоба и жестокост.
— Това е открито близо до Гьобекли. Статуя на асирийския дух на пустинята. Демонът на вятъра Пазузу.
Кристин направи пауза, но след това продължи:
— Асирийците и месопотамците са имали стотици демони, теологията им е доста плашеща като цяло. Лилит е женски демон на разрушението, Адраммелек е демонът на жертвоприношението… Много от тях са се свързвали с пустинния вятър и с птиците от пустинята.
Роб беше сигурен, че тя увърта и печели време. Затова просто чакаше отговора на въпроса си. Внезапно Кристин се обърна към него.
— Добре, имаш право. На разкопките… — Археоложката търсеше думите си — има определена атмосфера. Нелепо е. Никога не съм усещала нещо подобно, а съм била по целия свят. Работниците сякаш са ни обидени. Даваме им добри пари, те имат нужда от тях, но въпреки това… са ни обидени. Няма друга дума.
— Да не се дължи на отношенията между турци и кюрди?
— Не. Не мисля, че е това. Или поне не е само това. — Кристин стигна до паркирания под една смокиня ленд ровър. — Има и нещо друго. Постоянно се случват някакви странни инциденти. Стълбите падат, на хората им прилошава и губят съзнание. Това е нещо повече от съвпадение.
— Предположения?
— Понякога си мисля, че местните не искат да правим разкопки тук — започна Кристин с крива усмивка. — Сякаш искат да прекратим и да се махнем. Сякаш…
— Сякаш крият нещо?
Французойката кимна и леко се изчерви.
— Глупаво е. Но да. Сякаш се опитват да скрият нещо.