— Далече ли е?
— На 20 минути пеша — отвърна Кристин. — И на около 30 минути с колата. Точно след пазара е.
Ресторантите и кафенетата жужаха от народ след мъртвилото следобед. Ароматът на печено агнешко от въртящите се шишове се разнасяше по прашните улици. Шофьорите на таксита надуваха клаксоните, инвалид в количка разнасяше вчерашните вестници от Анкара, а продавачите на ядки изкарваха покритите си със стъкло колички. Роб алчно вдъхна екзотичния привкус на сцената.
— Да купим ли вино за партито при Франц?
— В Шанлъурфа? — изсмя се Кристин.
Вървяха край часовниковата кула в началото на стария град. Роб огледа древните колонади, павилиончетата с крещящо оцветени пластмасови играчки и безкрайната редица магазинчета за мобилни телефони. Откритите кафенета бяха пълни с достолепни мъже, пушещи наргилета и хапващи бял рахат локум. Всички гледаха Кристин строго. Никой не пиеше алкохол.
— Защо не продават пиене? Никъде ли няма?
Роб усети, че настроението му се скапва. От три дни не беше близвал бира или вино. Да, съзнаваше, че пие твърде много, но така се справяше със стреса от работата. Особено след Багдад. А три дни без грам алкохол беше твърде дълъг период и това само потвърди подозренията, за които отдавна знаеше, че са основателни — не беше трезвеник.
— Всъщност мисля, че в покрайнините на града има едно-две места, където се продава алкохол. Но това е все едно в Англия да продаваш дрога, всичко е много потайно. — Кристин сви рамене. — Казват, че в един-два ресторанта може да си поръчаш бира. Но никога не съм го виждала с очите си. Нито веднъж.
— Господи.
— Какво очакваш? Това е мюсюлмански град.
— Бил съм в такива градове, Кристин. Но смятах, че Турция е по-светска държава…
— Хората мислят, че кюрдите някак си се поддават на западното влияние — усмихна се тя. — Не е така. Особено местните кюрди. Някои от тях са изключително консервативни…
Тя помръкна.
— Явно твърде много съм свикнал с Палестина и Ливан… — простена Роб. — Дори в Египет може да си купиш бира, да му се не види.
Кристин го прегърна успокоително през рамо. Усмивката й беше саркастична, но приятелска.
— Добрата новина е, че Франц има много пиене. Носи си го от Истанбул.
— Слава богу!
— Разбира се. Знам ви вас, журналистите. Особено британците.
— Аз съм американец, Кристин.
— Виж! Езерцата с рибите.
Бяха стигнали до свежия зелен оазис в сърцето на стария град. Малките чайни павилиончета проблясваха под лъчите на залязващото слънце. По пътеките сред дърветата вървяха млади хора, хванати ръка за ръка. Красивите каменни арки на джамията зад езерцата сякаш бяха от потъмняло злато.
Кристин и Роб се загледаха в група от няколко семейства. Мъжете бяха с шалвари, а жените забулени с черни фереджета. Роб се зачуди как издържат на жегата с тези плътни покривала и в същото време го обзе негодувание. Кристин не изглеждаше впечатлена.
— В Библията пише, че тук са родени Йов и Аврам.
— Моля?
— В Урфа.
Кристин посочи към стръмния хълм зад градините. На върха му имаше стара крепост с огромно турско знаме, опънато между две коринтски колони, сега увиснало безжизнено в горещото безветрие.
— Някои учени смятат, че това е Ур, градът, за който се споменава в Битие. Тук са живели акади, шумери, хити… Това е най-старият град в света.
— Мислех, че е Йерихон.
— Да-да! — изкикоти се Кристин. — Йерихон! Той е просто пъпчив юноша в сравнение с Ур. Това място е много по-старо. В стария град зад пазара все още има хора, които живеят в пещери, издълбани в скалите.
Французойката се обърна отново към езерцата. Забулените жени хранеха събралите се черни шарани с хляб.
— Рибите са черни, защото се смята, че са пепелта от Аврам… Казват, че ако видиш бяла риба в езерото, ще отидеш в Рая!
— Фантастично! Сега може ли да отидем да ядем?
Кристин се засмя отново. Роб харесваше нейния добродушен смях. Всъщност харесваше самата нея — академичния й ентусиазъм, ума й и приятното й чувство за хумор.
— Къщата на Брайтнер е точно зад пазара, нагоре по този хълм. Можем да разгледаме пазара, ако искаш… тук има истински автентичен кервансарай от XVI в., построен от Абасидите, но с някои по-стари елементи и… — Кристин се обърна към Роб с кикот. — А може и да идем направо на купона и да пием по бира.