И тогава го чу.
Шум.
Но не точно шум. Звучеше като стон. Човешки стон. Но някак приглушен или променен. Зловещ.
Дали не му се бе сторило? Алън огледа тротоара, вратите, прозорците. Малката уличка бе все още пуста. Всички сгради наоколо бяха офиси. Или много стари къщи, превърнати в офиси. Кой би могъл да е тук по това време на нощта? Наркоман? Или бездомник? Да не е някой стар пияница, легнал в канавката ей там в сенките?
Опита се да не обръща внимание. Това правиш, ако си лондончанин — не обръщаш внимание. В този голям, безумен, мръсен, шумен, объркващ град животът ти е борба и без да добавяш към дневния стрес разследване на странни стонове през нощта. А освен това Алън беше пиян. Само му се е сторило. И тогава го чу отново. Ясно. Ужасен стон на болка, от който те побиват тръпки. Звучеше почти сякаш някой казва „помощ“. Само че думата се чу като „омоооошш“.
Боже господи. Какво, по дяволите, е това? Алън се потеше. Вече беше изплашен. Не искаше да знае кой или какво би могло да стене така.
Но трябваше да разбере. Всичките морални рефлекси му подсказваха, че трябва да се притече на помощ. Както стоеше под лекия дъжд, помисли за майка си. Какво би казала тя. Би му припомнила, че няма избор. Това е морален императив. Някой Изпитва Болка — Затова Му Помагаш.
Погледна наляво. Гласът май идваше от редица стари сгради от времето на крал Джордж III с тъмновиолетови тухли и елегантни стари прозорци. На фасадата на една от тях имаше голям фирмен знак, лъскав от дъжда на светлината на лампите.
Алън нямаше идея кой е Бенджамин Франклин. Някакъв американец. Писател или нещо такова. Но това нямаше значение. Беше почти сигурен, че стонът идва от тази къща. Защото вратата беше отворена. В пет часа. Събота сутринта.
Зад полуотворената врата той зърна слаба светлина. Стисна юмруци, още веднъж, за да си вдъхне кураж. После отиде до вратата и я бутна.
Тя се плъзна навътре и се отвори изцяло. Коридорът зад нея беше мъртвешки тих. В ъгъла имаше шкафче, маса, затрупана с брошури, а под една стрелка пишеше „Към видеопрезентациите“. Мъждукаха нощни лампи. Музеят изглеждаше непокътнат. Вратата беше отворена, но всичко вътре беше абсолютно спокойно. Не изглеждаше като сцена на обир.
„Ъъъънг…“
Ето го отново. Смразяващ стон. И този път беше пределно ясно откъде идва — от мазето. Етажът точно под този.
Алън почувства как страхът сграбчва сърцето му. Но овладя нервите си и го направи — тръгна решително към края на залата, където странична врата водеше към стъпала.
Стълбището се спускаше към мазето. Той заслиза по скърцащите дървени стъпала и се озова в ниско помещение.
От тавана висеше гола крушка. Светлината беше мъждива, но достатъчно силна. Алън се огледа. В стаята нямаше нищо необичайно… освен едно — разкопан ъгъл на пода. Пръстта беше натрупана встрани и сега там, в тъмната лондонска почва, зееше голяма черна дупка, дълбока повече от метър.
Тогава Алън видя кръвта.
Не би могъл да не я забележи. От мястото, където стоеше, голямото червено петно блестеше ярко и алено. Открояваше се на фона на нещо бяло. Бяла купчинка.
Това пък какво е? Пера? Лебедови пера? Какво е?
Алън коленичи и погледна. Побутна бялото нещо с върха на обувката си. Оказаха се косми, може би човешка коса. Купчинка обръсната бяла човешка коса. А отгоре й плисналата кръв, като черешов сироп върху лимоново сорбе. Сякаш овца беше пометнала на снега.
„Омооогрш!“
Сега стонът идваше от съвсем близо. От съседното помещение. Алън се пребори с ужаса си, потисна го още веднъж. И побутна малката ниска врата, която водеше към другата стая.
Вътре беше тъмно като в рог, единственото светло петно бе ивицата на вратата. Злокобният стон отекна в помещението. Източникът на този ужасен звук лежеше в средата на помещението.
Алън се нуждаеше от повече светлина. Трябваше да разбере какво стене в мрака. Като опипа стената настрани, чукна ключа, в стаята плисна ярка светлина и той се обърна.
Насред пода лежеше гол възрастен мъж — може би наближаваше седемдесетте. Главата му беше обръсната. Много грубо обръсната, ако се съди по ожулванията и порязванията. Ясно откъде е косата отвън — обръснали са му главата, които и да са били.
Внезапно старецът помръдна. Лицето му беше извърнато от вратата, но при светването на лампата тялото трепна, главата се обърна и човекът погледна Алън. Гледката беше страшна. Алън потрепери. Ужасът в погледа на нещастника беше неописуем. Широко отворени и червени, очите му изпъкваха, обезумели от болка. Алън откри причината за агонията му. По гърдите на човека с нож бяха прорязани знаци. По бялата, мека, старческа, сбръчкана кожа имаше издълбана цяла скица.