Изкачването беше кратко, но стръмно. Отгоре се спускаха мъже с големи сребристи подноси с чай и маслини. Всички гледаха Кристин осъдително. На отсрещния тротоар кой знае защо беше изкаран оранжев диван. Ароматът на горещ безквасен хляб изпълваше по-тесните улички. По средата на хълма се издигаше много стара и красива къща с балкони и капаци на прозорците в средиземноморски стил.
— Брайтнер живее тук. Жена му ще ти хареса.
Кристин се оказа права. Роб наистина хареса съпругата на Брайтнер. Беше на тридесет и няколко години, от Истанбул, пъргава, жизнена и със светски мироглед. Не носеше фередже, не беше забулена и говореше отличен английски. Когато не се шегуваше с Франц заради плешивото му теме и маниакалния му интерес към менхирите, обслужваше чевръсто Роб, Кристин и другите археолози. Брайтнер беше поканил целия си екип на вечерята, а менюто беше забележително — студени агнешки салами, лозови сарми с ориз, невероятни орехови сладки, дебели парчета баклава, натежали от захарен сироп, и розово-зелени резени диня.
И както беше обещала Кристин, на масата имаше леденостудена турска бира и дори няколко бутилки съвсем прилично вино от Кападокия. След два часа Роб се отпусна, развесели се и с удоволствие се заслуша в спора на археолозите за Гьобекли Тепе. Говореха основно на английски и Роб предположи, че го правят заради него. Компанията беше от трима немци, един руснак и Кристин.
Роб се опита да следи разговора, докато дъвчеше лениво третото си парче баклава и го преглъщаше с бира „Ефес“. Ханс, един от археолозите, разпитваше Франц за липсата на човешки останки.
— Ако е погребален комплекс, къде са му костите?
— Ще ги намерим, казах ти! — усмихна се добродушно Брайтнер.
— Франц, ти каза същото и в края на миналия сезон.
— И в края на по-миналия — намеси се другият археолог от удобното си място до платото със зелени маслини и овче сирене.
— Знам. — Франц жизнерадостно сви рамене. — Знам!
Директорът на разкопките се беше разположил в най-големия кожен стол в собствената си дневна. Отворените прозорци зад гърба му гледаха към улиците на Шанлъурфа. Роб долавяше звуците отвън — някой на другия тротоар викаше на децата си, чуваше се дори глъчта от кафенето малко по-надолу. Ако се съди по виковете и ругатните, даваха мач от турското първенство. Може би „Галатасарай“ срещу някой от местните отбори, сигурно „Диарбекир“. Турци срещу кюрди. Нещо като мач между „Реал Мадрид“ срещу „Барселона“, но доста по-ожесточен.
Дерия остави на масата още една сребриста картонена кутия баклава, току-що донесена от сладкарницата. Роб се зачуди дали пък няма да умре от преяждане.
— Ако не е погребален комплекс или храм, какво е тогава? Ja? — ръкомахаше срещу подчинените си от другия край на масата Франц. — Няма селище, няма белези за доместикация, нищо. Това трябва да е храм, по този въпрос сме единодушни. Храм, посветен на прадедите, на какво друго? Със сигурност е в чест на починалите ловци. Или не?
Другите двама археолози свиха рамене и замълчаха.
— А нишите за какво са? — добави Франц. — Могат да са само за кости.
— Съгласна съм — намеси се Кристин. — Според мен телата на мъртвите ловци са били пренасяни в комплекса и след това са били екскарнирани.
— Моля, не разбрах. Екскарнирани? — намеси се вежливо Роб и сложи ръка пред устата си, за да прикрие оригването си.
— Това означава… почистени. Зороастрийците все още го практикуват. А някои смятат, че зороастрийците произлизат оттук.
— На практика всички религии произлизат от тук — отсече Кристин. Тя се усмихна и се обърна към Роб: — Екскарнацията е погребален процес, при който тялото се отнася на специално място и се оставя, за да бъде изядено от дивите животни като хищници и лешояди. Както каза Франц, това все още се наблюдава в религиозните практики на зороастрийците в Индия. Там ги наричат небесни погребения, а телата се предават на боговете на небето. Всъщност много от ранните религии в Месопотамия боготворят хищни птици като мишелови, ястреби и орли. Понякога култът се изразява чрез идоли на хора с крила. Като асирийския демон, който видяхме в музея.
— Екскарнацията е много хигиенична форма на погребение — намеси се в разговора Иван, най-младият учен, палеоботаникът. Той се изчерви, сякаш беше казал нещо глупаво.
— Както и да е. Кой знае, може би след това костите са били отнасяни другаде — впусна се в нови теории Франц. — Или са били взети, когато са покрили Гьобекли Тепе с пръст. Това би обяснило отсъствието на скелети.