— Какво имате предвид? — обърка се Роб. — Как така „покрили с пръст“? Кой го е заровил?
Франц остави празната чиния до стола си върху полирания паркет и огледа гостите си. На лицето му грееше доволната усмивка на клюкар, който ей сега ще сподели пикантни подробности.
— Това, приятелю, е най-голямата загадка! И не се споменава в статията, която си чел!
— Ето ти ексклузивна новина, Роб… — засмя се Кристин.
— През или около 8000 г. пр.н.е. — Франц махна с ръка и направи драматична пауза — цялото Гьобекли Тепе е било погребано. Закопано. Напълно покрито с пръст и превърнато в могила.
— Но… откъде знаете?
— Това не подлежи на съмнение. Могилите и хълмовете не са естествени. Почвата не се е натрупала сама. Целият храмов комплекс е бил умишлено зарит с тонове пръст и кал през 8000 г. пр.н.е. Бил е скрит.
— Майчице. Това е безумно.
— Разбира се. Още по-удивителен е обемът на работата по покриването. И той само подчертава безсмислието на цялото заравяне.
— В смисъл…
— Само помисли колко труд е хвърлен първо само за изграждането на комплекса! Да се вдигнат камъните, да се подредят в кръгове, да се покрият с барелефи и фризове, да се направят скулптурите. Това е отнело десетилетия, може би дори векове. И всичко това по време, когато средната продължителност на живота е била около 20 години. — Франц изтри устата си със салфетка. — Според нас ловците събирачи са живеели в този район в нещо като шатри, направени от кожи. И са строили Гьобекли Тепе. Прехранвали са се с дивеч. Поколение след поколение, при положение че са нямали керамични съдове, нямали са земеделие, а всичките им инструменти са били просто кремъчни отломъци.
— Мисля, че вече досадих на Робърт с подобни обяснения… — наведе се през масата Кристин.
— Не, моля ви се — вдигна ръка Роб, — това в никакъв случай не е досадно. Наистина! Франц, моля те, продължавай.
Журналистът наистина беше погълнат от историята. Статията му трупаше материал и щеше да бъде уникална.
— Та значи. И след всичко това се случва нещо мистериозно. Непонятна загадка. Ако изграждането на този храм е струвало на тези несъвършени човешки същества стотици години… Нека е храм на мъртвите, погребален комплекс… — Франц хвърли закачлив поглед към колегите си, — тогава защо, по дяволите, е трябвало две хиляди години по-късно да го покрият с тонове пръст? През 8000 г. пр.н.е. Струпването на могилите е било също толкова непосилно, колкото и построяването на храма, нали така?
— Да. Защо тогава са го направили?
Франц се плесна по бедрата и се засмя.
— Ами не знаем! Това е. Никой не знае. Получихме доказателствата за този факт едва този месец и засега не сме имали възможност да помислим върху тях. — Немецът се усмихна саркастично. — Фантастично, ja?
Дерия предложи на Роб още една бира. Той я прие и благодари. Забавляваше се. Никога не беше очаквал, че археологията може да бъде забавна, нито пък секси. Замисли се върху мистерията на погребания комплекс, а след това се загледа в Кристин, която разговаряше с колегите си. Усети лек, но настойчив прилив на ревност, но го потисна яростно.
Той беше тук, за да си напише статията, а не да се влюбва безнадеждно. А статията явно щеше да бъде много по-интересна, отколкото си беше представял. Най-старият храм в света, открит до най-стария град в света. Издигнат от пещерни хора от каменната ера, построен от хора, още неоткрили колелото, но със странен артистичен талант…
И изведнъж се появява тази велика катедрала на неолита, кюрдският Карнак, турският Стоунхендж. Роб вече виждаше текста си, параграфите се подреждаха един след друг в главата му. След това целият проклет храм изведнъж е заровен под хиляди тонове древна пръст, закрит и погребан до края на света, сякаш е някаква ужасна тайна. И никой не знае защо.
Роб се огледа. Беше се унесъл в мисли за около десет минути. Беше изпаднал в онова особено журналистическо състояние, което го поглъщаше изцяло. Работата го поглъщаше изцяло и той си я обичаше. Беше щастлив човек.
Малкият купон набираше инерция. Някой извади стара китара и всички изпяха няколко песни. На масата се появи турска ракъ, гостите обърнаха по чаша уж преди тръгване, след това по още една… Роб осъзна, че се напива, и реши наистина да си ходи, преди да се е посрамил и да е заспал на пода. Американецът се облакъти на перваза на прозореца, за да глътне чист въздух, да събере мислите си и да измисли подходящо оправдание пред домакините.