— Добре де…
Той не знаеше как да реагира. Вървеше след Кристин, а вече наближаваха хотела му.
— И какво причинява това Пулса Ди… нура.
— То призовава ангела на разрухата. Бичовете от пламък. Сигурно са го насочили срещу Франц. Иначе защо ще пеят под прозорците му?
— Окей, Кристин — Роб отново усети, че се дразни, — значи са го омагьосвали. И какво? Проклели го, голяма работа, сигурно не им плаща достатъчно шекели или каквото там им плаща. На кого му пука — това е просто някаква ала-бала! Нали така?
Внезапно Роб се сети за кръстчето на врата на Кристин. Може би я обиждаше по някакъв начин. Не знаеше колко е религиозна. Или пък колко суеверна. Що се отнасяше до него, той беше пълен атеист. Смяташе религиозните вярвания и суеверия за ирационални и неприемливи, дори дразнещи. Но пък харесваше Близкия изток, родното място на всички тези ирационални вярвания и пустинни обреди. А разгорещените дебати, породени от различните вери, също му допадаха. Странен парадокс.
Кристин мълчеше. Роб се опита да я провокира отново.
— Какво значение има?
— За някои хора има голямо значение — обърна се тя. — В Израел например.
— И?
— Пулса Динура е използвано няколко пъти през последните години. От евреи.
— Да бе…
— От някои ултрафанатизирани равини например. Те призоваха ангела на смъртта срещу Ицхак Рабин, израелския лидер, през октомври 1995 г. — Кристин млъкна. Роб се опитваше да си спомни откъде му беше позната тази дата. Французойката го изпревари: — А Рабин беше убит още същия месец.
— Интересно съвпадение.
— Някои други равини използваха Пулса Динура срещу Ариел Шарон, следващия премиер, през 2005 г. Няколко месеца по-късно той изпадна в кома след мозъчен кръвоизлив.
— Шарон беше на 77 години. И беше дебел.
Кристин погледна Роб право в очите.
— Сигурно. Разбира се… просто съвпадение.
— Мда. Така е.
Вече бяха пред фоайето на хотела и почти се караха. Роб съжаляваше за това. Той харесваше Кристин. Много. Не искаше да я обижда и й предложи настоятелно да я изпрати до апартамента й, който беше на около 500 метра, но тя отказа не по-малко твърдо. Двамата се измериха с очи, след това се прегърнаха внимателно за секунда и Кристин се обърна да си ходи, но внезапно се спря.
— Робърт, ти твърдиш, че това е само съвпадение. Но кюрдите смятат, че Пулса Динура действа. Много хора в Близкия изток вярват, че действа. Това е много лошо проклятие. Провери в „Гугъл“. Така че, щом го използват… — Кристин се намръщи, — това означава, че някои хора, някои местни хора, наистина и съвсем сериозно искат Франц Брайтнер да умре.
Французойката си тръгна. Роб продължи да гледа след нея още малко. Наблюдаваше как фигурата й потъва в тъмнината и отново потрепери. Вятърът от пустинята продължаваше да духа и нощта ставаше все по-студена.
10
Детектив Форестър се отпусна на дивана. Намираше се в уютна стая току до Мъзуел Хил в северните предградия на Лондон. Беше на сеанс с терапевта си.
Ситуацията му се виждаше леко клиширана — полицаят с неврозите, прецаканото ченге — но не му пукаше. Тези сесии му помагаха.
— Как мина седмицата ти? — Доктор Джанис Едуардс беше прехвърлила шейсетте, стилна и леко консервативна, но по приятен начин.
Възрастта й му действаше добре, предразполагаше го да си сподели болката, да изплюе камъчето, да постигне катарзис и да говори, без да се отвлича емоционално. А имаше нужда да говори. Беше му добре и искаше да говори дори и при цена от 50 лири на час — да говори и да не млъква.
Понякога идваше тук и обсъждаха работата му, друг път ставаше дума за жена му или за съвсем странични неща. За по-неприятни и сериозни теми. Но никога не стигна до сърцевината на проблема. Никога не спомена дъщеря си. Може би един ден щеше да го направи. Все някога…
— И така… — Д-р Едуардс се обади някъде зад главата му, — разкажи ми за седмицата си.
Форестър нямаше и идея какво да каже. Не искаше да зачеква неща, които бяха тежки и много лични. Седмицата така и така беше достатъчно натоварена със случая с човека без език. Може би трябваше да разкаже точно за него.
Отпусна ръце върху корема си, остави погледа си да блуждае някъде навън през прозореца и започна да говори за случая на „Крейвън стрийт“. За портиера, за мъченията и осакатяването и за непонятната жестокост.
— Нямаме свидетели, измъкнали са се чисто. Използвали са кожени ръкавици, криминалистите не могат да открият никаква чужда ДНК. Раната от ножа… не води наникъде. Съвсем обикновено острие. Няма и нито един отпечатък. — Форестър разтри главата си.