Детективът се сбогува и излезе в дъждовната вечер в Мъзуел Хил. Докато караше до дома си в Хендън, беше в умиротворено и леко тъжно настроение. Беше минал още един ден. Още ден без пиене или викане.
Къщата го посрещна със звуците от играта на сина му, а жена му беше в кухнята и гледаше новините по телевизията. Носеше се миризма на спагети и песто. Всичко беше наред. Жена му го целуна, той й каза, че е бил на сеанс при терапевта си, и тя сякаш беше доволна.
Преди вечерята Форестър излезе в градината и си сви тънка цигара с трева. Не чувстваше вина, че го прави. Стоеше в дворчето, пушеше, издухваше дима към осеяното със звезди небе и усещаше как мускулите на врата му се отпускат под въздействието на марихуаната. След това се върна в къщата, легна на пода на дневната и помогна на сина си да нареди един пъзел. Точно тогава телефонът звънна.
Форестър влезе в кухнята, където жена му тъкмо отцеждаше спагетите. Над мивката се кълбеше гореща пара и миришеше на песто.
— Да, моля.
— Инспекторе?
Форестър веднага разпозна финландския акцент на младшия си помощник.
— Бойер, тъкмо се канех да ям.
— Съжалявам, сър, но… получих странно обаждане.
— Да?
— Звънна ми моят приятел Скелдинг, знаете го, нали? Найъл.
Форестър се замисли за секунда, след това се сети. Въпросният приятел работеше в полицията и се занимаваше с базите данни по случаите с убийства. Веднъж тримата бяха излезли на по питие.
— Да, знам го. Работи в информационната система.
— Точно той — потвърди Бойер. — Ами, обади се, че има ново убийство. На остров Ман.
— И?
— Убили са някакъв човек. Много жестоко. В някаква голяма къща.
— Остров Ман е доста далече…
Бойер се съгласи, но Форестър почти не го слушаше. Гледаше как съпругата му полива спагетите с яркозеленото песто. Малко приличаше на сок от жлъчка, но миришеше чудесно. Детективът се изкашля нетърпеливо.
— Бойер, както вече ти казах, жена ми току-що приготви чудесна вечеря и…
— Да, сър, съжалявам, но проблемът е, че преди да убият онзи човек, нападателите са изрязали символ върху гърдите му.
— Имаш предвид…
— Да, сър. Точно така. Звездата на Давид.
11
Роб звънна в дома на бившата си съпруга на сутринта след купона у Франц. Вдигна дъщеря му Лизи, въпреки че все още не беше наясно как точно се държи телефонната слушалка.
— Мила, хвани я от другия край.
— Тати?
— Говори на другия край на слушалката.
— Здрасти, тате. Здравей.
— Миличка…
Роб почувства остър пристъп на вина само при звука на гласа на Лизи. Но в същото време изпита едва ли не физическо задоволство, че има дъщеря. И го обзе яростно желание да я пази и защитава. После отново се почувства виновен, че не е в Англия, за да е до нея. Но от какво да я пази? Тя беше на сигурно място в предградията на Лондон. Беше добре.
Когато Лизи установи от кой край се държи телефонната слушалка, баща и дъщеря говориха цял час и Роб обеща да й прати по мейла снимки от местата, където е бил. След това затвори с нежелание и реши, че е време да се захваща за работа. Често ставаше така, след като е говорил с дъщеря си — беше като инстинкт, нещо генетично заложено. Припомнянето на семейните му задължения активираше работния му рефлекс — иди, спечели малко пари и нахрани детето.
Беше време да напише статията си. Но бе изправен пред дилема. Как да я напише? Просто като репортаж от разкопките или да задълбае в проблема? Премести телефона от леглото на земята и се замисли. Историята се беше оказала доста по-сложна, отколкото беше очаквал. Многопластова и интересна. Първо, имаше политически елемент — съперничеството между кюрди и турци. Да не забравяме за атмосферата на разкопките и твърде любопитното раздразнение на местните. А онази молитва на смъртта? Ами тайното копаене на Франц през нощта? За какво беше всичко това?
Роб стана и отиде до прозореца. Стаята му беше на последния, осми етаж на хотела. Журналистът отвори прозореца, надвеси се навън и се заслуша в зова на мюезина, раздаващ се от минарето на някоя близка джамия. Песента беше рязка за западния слух, дори варварска, но в същото време някак хипнотична. Това беше неподражаемият звук на Близкия изток. Към първия мюезин се присъединиха още гласове. Призоваването към молитва отекваше из града.
Та, какво да напише за вестника? Част от него желаеше силно да остане и да се зарови още по-дълбоко в историята. Да стигне до дъното. Но имаше ли смисъл? Не беше ли това поредното пренапрягане? Нямаше нужда да го прави вечно. А ако включеше и тези странни и объркани неща в статията, само щеше да я съсипе. Най-малкото щеше неимоверно да я натовари като наратив и да я направи трудна за възприемане. Читателите щяха да останат озадачени и недоволни. Значи отговорът на въпроса какво да напише беше очевиден. Ако просто се придържаше към наистина изумителните археологически факти, всичко щеше да е наред. „Откриха най-стария храм в света.“ Мистериозно погребан преди 2000 години… Това стигаше. Това беше жесток материал. И с няколко хубави снимки на колоните, на барелефите, на ядосаните кюрди, на Франц с очилата и на Кристин в елегантните й панталони, всичко щеше да стане перфектно.