Кристин. Роб се зачуди дали едва потисканото му желание да продължи разследването не се дължи именно на французойката. На с мъка овладяното му желание по нея. Зачуди се дали тя се досеща за чувствата му. Най-вероятно да, жените имат непогрешим нюх. А Роб обикновено си нямаше и понятие. Дали Кристин го харесва? Прегърнаха се веднъж… пък и начинът, по който го хвана под ръка миналата нощ…
Стига толкова. Нахвърля в раницата бележници, химикали и моливи, сложи си слънчевите очила и излезе от стаята. Искаше да посети разкопките за последен път, да зададе още няколко въпроса и да допълни материала. Така или иначе беше тук вече пет дни и беше крайно време да продължи напред.
Пред хотела Радеван се беше облегнал на таксито и спореше яростно с другите шофьори за футбол или политика. Когато Роб излезе от хотела, той го погледна и се усмихна. Роб кимна, след това размениха по няколко празни приказки.
— Искам да отида на лошото място.
— Лошото място? Да, мистър Роб! — засмя се Радеван.
После му отвори вратата с театрален жест и Роб скочи на седалката, като се чувстваше пълен с енергия и решен да приключи всичко час по-скоро. Беше взел правилното решение. Да си напише статията, да вземе фактура за служебните разходи, да се върне в Англия и да настоява да прекара известно време с дъщеря си.
Нищо не се случи, докато караха към Гьобекли. Радеван си чоплеше носа и се оплакваше на висок глас от турците. Робърт гледаше ширналата се към Ефрат пуста равнина, а далеч към хоризонта се синееше планината Торос. Пустинята го плашеше и изнервяше, но въпреки това той беше започнал да я харесва. Толкова стара, зловеща, отмъстителна и силна. Пустинята на демоните на вятъра. Какво ли друго се криеше под ниските й хълмове? Странна мисъл. Роб продължи да се взира в пустошта.
Пристигнаха бързо. Радеван паркира със свирене на гуми и се надвеси през прозореца, докато Роб тръгваше към разкопките.
— Три часа, мистър Роб?
— Да… — засмя се той.
Днес на разкопките кипеше френетично оживление. Роб за пръв път виждаше такава активност. Бяха се появили нови изкопи, нови траншеи се врязваха в хълмовете и разкриваха още колони. Роб осъзна, че благоприятният сезон беше към края си и Франц бързаше да свърши колкото се може повече работа. Сезонът на разкопките беше удивително кратък. През лятото мястото беше твърде горещо, а през зимата — твърде открито. А и археолозите имаха нужда от деветте месеца лабораторни изследвания и анализиране на находките от трите месеца копаене. Такава беше археологическата работа — три месеца с лопатата, девет месеца мислене.
Доста спокойно занимание всъщност.
Франц, Кристин и палеоботаникът Иван спореха в сянката на навесите. Те махнаха за поздрав към Роб и той се настани до тях. Поднесоха чай. Роб харесваше непрекъснатото пиене на турски чай, ритуалното подрънкване на лъжичките в керамичните чаши и сладкия вкус на тъмната местна напитка. А и горещият черен чай беше странно ободряващ под палещото слънце на пустинята.
Докато пиеше първата си чаша, Роб съобщи новостите. Каза на археолозите, че привършва работата си и че това е последното му посещение. Докато говореше, следеше лицето на Кристин. Дали пък не мярна сянка на съжаление, че си тръгва? Може би. Сърцето му заби по-силно, но той си напомни за какво е дошъл — да зададе още няколко последни въпроса. За това беше тук и за нищо друго.
За материала си Роб имаше нужда да постави Гьобекли в историческия контекст. Беше чел още някои книги за най-ранната история на човечеството и искаше да разбере къде е мястото на Гьобекли в нея. Да види как тези разкопки допълват мозайката на човешкото минало, на еволюцията и цивилизацията. Франц откликна с удоволствие.