Роб се изправи и разтри схванатия си врат. Реши, преди да си тръгне, да се разходи наоколо. Метна раницата на гръб, излезе под слънцето и заобиколи най-близката могила, като вървеше покрай изкопите и колоните.
Зад основния терен на разкопките имаше обширно пусто поле, осеяно с кремъчни отломъци. Кристин му беше показала мястото при предишното му посещение. Роб се изуми, като видя, че кремъчни остриета от каменната епоха отпреди 10 000 години просто се въргаляха наоколо. Имаше буквално хиляди такива. Можеше просто да коленичи, да потърси няколко минути и да си намери стар връх на стрела или режещ инструмент.
Роб реши сега да направи точно това. Имаше слабост към сувенирите и коленичи в прахта, въпреки че слънцето изгаряше безмилостно гърба му. След няколко минути му провървя, макар че на това място не беше нужен голям късмет, за да откриеш каквото търсиш. Роб огледа находката си, като внимателно я въртеше между пръстите си. Беше връх на стрела от каменната ера, умело, дори изкусно оформен. Роб си представи човека, който го е изработил преди 12 000 години — дребен, с набедрена препаска и клекнал под палещото слънце. С лък, преметнат през мускулестия му гръб. Примитивен човек. Но точно той беше построил голям храм и го беше гравирал с орнаменти. Това беше парадокс. Пещерен човек, построил катедрала. Но пък беше и добър увод за статията на Роб, чудесна, жива картина.
Роб се изправи и пусна върха на стрелата в един страничен джоб на раницата си. Най-вероятно крадеше древен артефакт и нарушаваше стотици турски закони, но, от друга страна, Гьобекли Тепе надали в скоро време щеше да изпита остър дефицит за кремъчни отломъци. Роб метна раницата на рамо и огледа за последен път вълнообразната равнина. Беше гола, без нито едно дърво и мержелееше под палещото слънце. Някъде там, не чак толкова далеч, беше Ирак. Роб се зачуди дали да не каже на Радеван да го закара до границата. Щяха да стигнат за няколко часа. Но споменът за Багдад проблесна през съзнанието му и лицето на атентатора самоубиец изникна сякаш пред него. Роб преглътна сухо. Изживяването съвсем не беше приятно.
И тогава, точно когато се обръщаше, за да се върне, чу писъка.
Беше ужасен и страшен, сякаш виеше измъчвано животно, сякаш разпаряха с нож жива маймуна.
Роб ускори крачка и чу още викове. Какво ставаше? Някой изпищя отново. Роб се затича, а раницата го удряше по гърба. Беше се отдалечил повече, отколкото си мислеше. Къде ли се падаше основната част на разкопките? Всички могили изглеждаха еднакви. В чистия пустинен въздух гласовете се разнасяха надалеч. Гласове и викове.
Господи! Нещо се случваше. Роб се озърна наляво и надясно и се изкачи на върха на един хълм. И точно надолу видя разкопките и тълпа от хора, събрала се около новия изкоп. Той беше по-тъмен от останалите и доста дълбок. Работниците се бутаха един друг.
Роб се спусна бързо по склона, обувките му се плъзгаха в праха и камъчетата. Стигна до струпалите се хора и си проправи път напред. Подушваше миризмата на пот и страх. Роб изблъска грубо последния човек настрани и погледна в изкопа. Всички се бяха втренчили в траншеята.
В края на рова имаше една от онези смъртоносни на вид пики, жалон, който използваха, за да придържат брезентите. Франц Брайтнер беше нанизан на него и лежеше по очи. Беше прободен през горната лява част на гръдния си кош и от раната шуртеше кръв. Кристин стоеше до него и му говореше нещо. Зад нея Иван крещеше истерично по мобилния си телефон. Двама работници се опитваха да изровят стоманения прът от земята.
Роб погледна Франц. Той сякаш беше още жив, но раната беше страшна, точно през белия дроб. Пробождането беше фатално. В Ирак Роб беше виждал много рани, включително и такива като тази. При взрив на бомба ударната вълна разпращаше настрани летви, греди и метални парчета, а те се забиваха в гърдите и главите на хората, нанизваха ги като на шишове.
Роб знаеше, че Франц няма да оцелее. На линейката щеше да й отнеме поне час, докато пристигне. Едва ли имаше и медицински хеликоптери до Анкара. Франц Брайтнер щеше да умре. Да умре тук, в изкопа, заобиколен от мълчаливите колони на Гьобекли Тепе.
12
В езерцата в градините на Аврам шараните пляскаха по водата и се боричкаха за късчетата хляб, които Роб им подхвърляше. Журналистът ги гледаше като хипнотизиран. Дивото бутане на рибите беше отблъскваща гледка.
Беше дошъл тук да се поуспокои — това беше единственото тихо и зелено място в претъпкания град, което знаеше. Но тишината не му въздействаше. Докато наблюдаваше шараните, Роб прехвърляше през ума си събитията от предишния ден. Ужасната гледка на Франц, нанизан на жалона. Истеричните обаждания по телефона. И накрая съдбоносното решение да прережат стоманения прът на две и да откарат Франц, все още пронизан с пиката в гърдите, с колата на Кристин до Шанлъурфа.