Роб ги последва с Радеван. Разнебитената тойота не изостана от ленд ровъра през хълмовете и равнината до болницата на университета „Харан“ в новия квартал на града. Там, в сумрачните коридори Роб изчака заедно с Кристин, Иван и разплаканата жена на Франц. Беше все още там, когато лекарите излязоха с неизбежната новина — Франц Брайтнер беше издъхнал.
Шараните се биеха за последната хапка и се удряха един друг. Роб се извърна и видя въоръжен с автомат турски войник, който се шляеше около джип, спрян на края на зелената площ. Войникът го изгледа смръщено.
Градът се намираше в извънредно положение, но това нямаше нищо общо със смъртта на Брайтнер. Атентатор самоубиец се беше взривил в Диарбекир, град с турско и кюрдско население и център на кюрдския сепаратизъм на около 320 прашни километра на изток. Нямаше убити, но десет души бяха ранени и това за пореден път беше повишило напрежението в района. Този следобед полицията и армията бяха излезли на показ и бяха навсякъде.
Роб въздъхна тежко. Понякога му се струваше, че насилието е вездесъщо. Не можеш да избягаш от него, а Роб искаше точно да избяга.
Той мина по дървено мостче над тесен канал и седна на дървена масичка. Сервитьорът на чайната пристигна, бършейки ръцете си в кърпа, запасана на кръста му. Роб си поръча вода, чай и малко маслини. Наистина му се щеше да опита за момент да не мисли за Франц. Нито пък за кръвта по седалките на колата на Кристин и за металния прът, стърчащ противно от тялото на Франц…
— Сър?
Сервитьорът донесе чая на Роб, лъжичката потракваше в чашата, а бучката захар се разтваряше в тъмночервената течност. Слънцето просветваше през дърветата в малкия парк. На ливадата малко момче с тениска на „Манчестър Юнайтед“ риташе топка. Майка му беше забулена в черно.
Роб допи чая си. Трябваше да започне да действа — провери колко е часът в Лондон, извади телефона си и набра номер.
— Да! — Стив беше неучтив както винаги.
— Здрасти, обажда се…
— Роби! Моят археологически кореспондент. Как са камънаците?
Веселият кокни акцент повиши малко настроението на Роб. Зачуди се дали въобще да разваля всичко, като каже на Стив какво се е случило. Преди да вземе решение, редакторът го прекъсна.
— Бележките, които прати, ми харесаха. Очаквам с нетърпение цялата статия. Кога е крайният ти срок?
— Ами, беше утре, но…
— Добро момче! Файлът да е при мен до 5 следобед.
— Да, но…
— И прати малко снимки. Хубави кадри на…
— Стив, има проблем.
От другата страна на връзката се възцари мълчание. Най-после. Роб улови възможността и се хвърли с главата напред. Разказа му всичко — за странната тайнственост и трудностите при разкопките, за неприязънта на работниците, за зловещото смъртно заклинание, за напрежението в областта и необяснимите нощни експедиции на Франц. Обясни, че досега не е споменавал нищо от това, тъй като не е бил сигурен дали въобще има отношение към материала.
— А сега вече има отношение, така ли? — засече го Стив.
— Да. Защото… — Роб погледна към старата крепост на отсрещното възвишение и към червеното турско знаме върху нея. След това си пое дълбоко дъх и разказа на Стив за ужасната смърт на Франц.
— Боже господи. Що за човек си ти? — попита Стив.
— Моля?
— Пращам те на тези разкопки, защото си мислех, че имаш нужда от почивка. Да идеш някъде на тишина и спокойствие. Сред купчина камънаци, да му се не види. Без драми. Без да се буташ между шамарите.
— Да, предполагам… но…
— Но се озоваваш насред гражданска война, заобиколен от пеещи дяволски свещеници, а след това някакъв хун става на шишче. — Стив се захили. — Съжалявам, приятел, не биваше да се шегувам. Сигурно е било отвратително. Сега какво ще правиш?
Роб се замисли. Не знаеше какво иска да прави.
— Не съм сигурен. Май имам нужда от малко редакторски напътствия. — Роб се изправи с телефона до ухото си. — Стив, ти си шефът. Объркан съм. Кажи ми какво да направя и ще го направя.
— Вслушай се в инстинктите си.
— Какво имаш предвид?
— Довери се на себе си. Ти имаш страхотен нюх за статии. Същинска хрътка си, да му се не види. — Стив звучеше твърдо. — Затова ми кажи: има ли материал за статия?