Но защо стоновете звучаха толкова странно? Тъй приглушени? Мъжът изохка за пореден път. Алън едва не припадна от гледката. Буквално цялата уста на онзи беше пълна с кръв, която се процеждаше от устните му, сякаш човекът се давеше с ягоди. Алената течност се стичаше от устата и капеше по пода. При поредния стон още кръв бликна на мехури и потече с гъргорене навън. Цялата брада на стареца беше покрита със съсиреци.
Но имаше и още един последен ужас.
Човекът държеше нещо в дясната си ръка. Той бавно отвори шепата си и я протегна в ням жест, сякаш предлагаше дар.
Алън погледна към пръстите му. В тях имаше изтръгнат човешки език.
2
Пазарът „Кармел“ беше оживен. Пълен с продавачи на подправки от Йемен, спорещи с канадски ционисти, израелски домакини, оглеждащи агнешки ребра, и сирийски евреи до лавици с компактдискове на ливански певци. Тълпата се буташе между масите с пикантни червени подправки и камари метални кутии със студено пресован зехтин, а на голяма сергия за алкохол се продаваше добро вино от Голанските възвишения. Сред навалицата беше и Роб Лътрел, който си проправяше път към далечния край на претъпкания пазар. Искаше да си вземе бира от бирарията „Бик Бик“ — любимото му място в Тел Авив. Харесваше му да оглежда израелските знаменитости, сложили слънчеви очила в опит да измамят папараците. Имаше една особено хубава млада звезда, която дори веднъж се усмихна на Роб. Може би знаеше, че той е журналист.
Освен това чешката бира в „Бик Бик“ му беше любима. Сервираха я в пластмасови халби и беше удоволствие да я пиеш с нарязан домашен салам и люти кюфтенца.
— Шалом — поздрави Самсон, турчинът, който продаваше саламите.
Роб му кимна в отговор и побърза да си поръча бира. След това си припомни правилата за добро поведение и додаде „моля“ и „благодаря“. Имаше подозрения, че го е налегнала скуката. Вече шест седмици беше тук, в малкия си апартамент, и си клатеше краката след шестте месеца в Ирак. Дали не му идваше в повече? Може би.
Да, имаше нужда от почивка. Да, харесваше му да е отново в Тел Авив — оживеният и драматичен ритъм на града му допадаше. А и редакторът му в Лондон щедро му даде почивка „да се възстанови“. Но вече беше готов за действие. Може би още една командировка в Багдад. Или в Газа — там обстановката винаги беше гореща.
— Благодаря, Сам…
Роб отпи от пластмасовата халба, след което излезе в откритата предна част на бара и се загледа през крайбрежния път към сиво-синьото Средиземно море. Бирата беше студена, златиста и вкусна. Роб проследи с поглед как един легнал върху дъската си сърфист гребе с ръце през вълните навътре в морето.
Дали пък редакторът му няма да се обади? Провери мобилния си телефон. Погледът му бе посрещнат от дигитална снимка на русата му дъщеря. Прониза го остър пристъп на вина. Не я беше виждал от… от кога? Януари или февруари? От последното си пътуване до Лондон? Но какво да направи? Бившата му съпруга постоянно си променяше плановете. Сякаш искаше съвсем да го лиши от тези срещи. А така копнееше да види дъщеря си. Толкова силно, че чак изпитваше физическа болка. Обърна се.
— До утре, Сам. И не изпивай цялата бира!
Самсон се засмя. Роб плати с шекели, излезе от бара и тръгна към морето. Пребяга през натоварения поток на четвъртъчния трафик, като се надяваше, че енергичните еврейски шофьори, които постоянно се опитваха да се избутат един друг във водата, няма да го премажат.
Това беше любимото му място за размисъл — плажовете на Тел Авив с небостъргачите зад гърба му и с вълните и галещия топъл ветрец в лицето му. А сега искаше да помисли за съпругата и детето си. За бившата си съпруга и шестгодишната си дъщеря.
Когато от вестника му казаха да напусне Багдад, му се прииска тутакси да се качи на самолета за Лондон. Но жена му внезапно си намери ново гадже и му съобщи, че има нужда от „пространство“. Затова в крайна сметка Роб реши да остане в Тел Авив. Не му се стоеше в Англия, ако няма да може да вижда детето си. Би било истинска агония.
Но чия беше вината? Роб се запита доколко той е виновен за развода. Да, тя беше имала странични връзки… но пък него го нямаше през цялото време…
Да, такава е работата му! Той е кореспондент в чужбина. Така печели парите си. И за тази работа се бори напористо цели десет години в Лондон. И сега беше осъществил целта си — на 30-годишна възраст отразяваше събитията из целия Близък изток. Беше събрал повече материали, отколкото би могъл да използва.