Роб нямаше никакво съмнение по този въпрос. Обърна се към сервитьора и направи знак за сметката.
— Да, смятам, че има.
— Действай тогава. Разрови се. Остани още най-малко две седмици.
Роб кимна. Усети прилив на професионално вдъхновение, но зад него се криеше тъга. Смъртта на Брайтнер беше толкова ужасна, а и вече жадуваше да се върне и да види дъщеря си. Затова реши да си признае.
— Но, Стив, искам да видя Лизи.
— Дъщеричката ти?
— Да.
— Мекушав си. — Стив се засмя. — На колко години е?
— Пет.
Редакторът замълча. Роб се загледа в старата джамия зад блестящата повърхност на рибните езерца. Кристин му беше разказала, че някога сградата е била църква, църква на кръстоносците.
— Добре, Роб. Ако свършиш тази работа, те връщам у дома веднага след това. С бизнес класа, разбрахме ли се?
— Мерси.
— Ние в „Таймс“ насърчаваме добрите родители. Но междувременно искам нещо от теб.
— Какво?
— Прати ми основната статия за камъните. Трябва ми за четвъртък. Но ще пусна в нея и малко стръв, ще подскажа, че ще има още. Можем да направим поредица. Специално от „нашия човек в каменната ера“. С демоните в пустинята.
На Роб не му беше смешно, но въпреки това прихна. Стив винаги успяваше да го развесели с неприкрития си цинизъм от „Флийт стрийт“ и с безпощадния си хумор.
— Уговори ме, Стив.
Роб пусна телефона в джоба си. Вече се чувстваше много по-добре. Имаше работа за вършене, трябваше да пише, а имаше и следа, която да разследва. И след това щеше да си тръгне и да отиде да види дъщеря си.
Роб напусна тихия оазис на парка и излезе на шумната кюрдска улица. Шофьорите на таксита викаха един срещу друг, а някакъв човек дърпаше за оглавника магаре, впрегнато в натоварена с дини каруца. Насред цялата суетня и шум Роб не чу звъна на телефона си, но долови вибрацията му.
— Да?
— Робърт?
Беше Кристин. Роб се спря на средата на прашния тротоар. Бедната Кристин. Тя трябваше да закара Франц до болницата. Не позволи на никого другиго да го направи. Роб видя, че цялата й кола е в кръв, кръвта на приятеля й. Беше жестоко и тежко изпитание.
— Добре ли си? Кристин?
— Да, да, благодаря ти. Добре съм…
Но не звучеше добре. Роб се опита да изрази съчувствие, да поддържа неангажиращ разговор, не знаеше какво друго да направи. Кристин беше разсеяна. Отговорите й бяха накъсани, едносрични, сякаш потискаше емоциите си.
— Все още ли смяташ да хванеш полета тази вечер?
— Не — отвърна Роб, — имам още да пиша. Ще остана още седмица-две.
— Добре. Може ли да се видим? На кервансарая.
— Добре, но… — Роб се обърка.
— Можеш ли да дойдеш веднага?
Все още озадачен, той се съгласи. Връзката прекъсна. Роб тръгна наляво, изкачи хълма и хлътна в блъсканицата на покрития пазар.
Това беше класически арабски пазар от изчезващия в Близкия изток тип. Беше пълен със затънтени улички, входове към малки джамии, навъсени ковачи и продавачи на килими, хвалещи стоката си. Светлината проникваше на снопове през отвори в покрива от гофрирана ламарина. По тъмните, древни ъгли точилари въртяха брусове и ножовете хвърляха шепи златни искри в наситения с аромати на подправки въздух. А насред всичко това имаше истински старомоден кервансарай — хладен и просторен вътрешен двор с масички за кафе и красиви каменни арки. Място за търговия и клюки, където сигурно от хиляда години насам продавачите се пазаряха за цената на топовете коприна, а мъжете женеха синовете си.
Роб влезе в двора и огледа масичките и хората около тях. Не беше трудно да забележи Кристин, тя беше единствената жена там.
Роб седна срещу нея и видя, че лицето й е изпито. Тя се вгледа дълбоко в очите му, сякаш търсеше нещо, но той нямаше и идея какво. Кристин не продумваше и мълчанието ставаше неудобно.
— Виж, Кристин, толкова… съжалявам за Франц. Знам колко близки бяхте и…
— Не. Моля те. — Кристин гледаше надолу и се опитваше да възпре сълзите или гнева си. — Стига толкова. Много мило от твоя страна, но стига.
Тя вдигна поглед и Роб се почувства притеснен от големите й тъжни очи, кафяви като топаз. Красиви и пълни със сълзи. Тя се прокашля, за да прочисти гърлото си.
— Мисля, че Франц беше убит — рече.
— Какво?
— Бях там, Роб. Видях. Имаше спор.
Плясъкът на крилете на излитащите гълъби отекна от стените на двора. Мъжете сърбаха турско кафе и седяха върху яркочервени черги.