— Спор не значи убийство — погледна я той.
— Видях го, Роб. Те го бутнаха.
— Господи!
— Точно така. И не беше случайно, че го бутнаха нарочно точно върху онзи жалон.
— Ходи ли до полицията? — намръщи се Роб.
Кристин махна с ръка в отговор, сякаш пъдеше досадна муха.
— Ходих. Не искат и да знаят.
— Сигурна ли си?
— На практика бях изхвърлена от полицейския участък. Все пак съм просто жена.
— Глупаци.
— Може би. — Кристин се усмихна насила. — И на тях не им е лесно. Работниците на разкопките са кюрди, а полицаите са турци. Положението в момента изключва всякаква политическа намеса. А вчера имаше и бомба в Диарбекир.
— Видях по новините.
— Е — продължи Кристин, — лесна работа. Колко му е да нахлуят и да арестуват цяла група кюрди за убийство… Точно сега това не е толкова просто. О, боже…
Кристин облегна глава върху сгънатите си на масата ръце.
Роб се зачуди дали тя ще се разплаче. Зад нея над арките на кервансарая се издигаше минаре с голям черен високоговорител най-отгоре. Сега обаче той беше тих.
Кристин се съвзе и се облегна.
— Искам да разбера. Да проведа… разследване.
— Какво имаш предвид?
— Искам да знам всичко. Защо Франц копаеше посред нощ, защо са искали да го убият? Франц ми беше приятел и искам да разбера защо умря. Ще дойдеш ли с мен? Искам да ида до Гьобекли и да разгледам записките му, материалите му, разработките му…
— Не са ли иззели всичко? Турските полицаи…
— Той пазеше много от нещата си в тайна — прекъсна го Кристин. — Но аз знам къде ги криеше — в едно малко шкафче във фургона си на разкопките.
Кристин се приведе напред към Роб, сякаш искаше да му довери тайна.
— Трябва да влезем с взлом. И да ги откраднем.
13
Полетът до остров Ман над Ирландско море беше с чести раздрусвания заради въздушни ями, но продължи кратко. На летище „Роналдсуей“ Форестър и Бойер бяха посрещнати от заместник-началника на местното полицейско управление и от униформен сержант. Форестър се усмихна и се ръкуваха, като се представяха един на друг. Заместник-началникът се казваше Хейдън.
Когато излязоха на паркинга, Форестър и Бойер си кимнаха и размениха разбиращ поглед към доста странния бял шлем на сержанта. Във Великобритания нямаше такива.
Форестър вече беше запознат със специалния статут на остров Ман. Той беше колония на Короната, но имаше собствен парламент, собствен флаг, наследство от старите традиции на викингите, и собствени полицейски сили. Ман официално не беше част от Обединеното кралство. Тук например наказанието с бичуване беше отменено едва преди няколко години. В Лондон Форестър беше инструктиран за леко необичайните формалности при посещението на остров Ман.
Паркингът беше студен, във въздуха се носеше намек за дъжд. Четиримата се качиха бързо в голямата кола на Хейдън и се понесоха през равнината към предградията на главния град Дъглас, разположен на западния бряг на острова. Форестър смъкна прозореца си и погледна навън. Опитваше се да усети мястото, да почувства къде е.
Тучните зелени поля, мокрите от дъжда дъбови гори и малките сиви параклиси изглеждаха типично британски и келтски. В покрайнините на Дъглас притиснатите една в друга къщи и лъскавите офис сгради напомниха на Форестър за шотландските Хебриди. Единственият белег, че се намират извън властта на Великобритания, беше флагът на остров Ман с трите крака върху яркочервен фон, развяван над някои от къщите от примесения с дъжд вятър.
Тишината в колата се нарушаваше от разменени откъслечни реплики. В един момент Хейдън се извърна, погледна Форестър и каза:
— Разбира се, оставихме тялото на местопрестъплението. Не сме аматьори.
Това беше странна забележка. Форестър си даде сметка, че тези полицаи са от малко управление с не повече от 200 служители и сигурно не са доволни от присъствието на такъв като него. Голямата клечка от града. Лондончанин, който си пъха носа, където не му е работа.
Но Форестър имаше една много важна задача и нямаше търпение да види местопрестъплението. Искаше да се захване за работа веднага, без значение дали ще спази условностите.
Колата се измъкна от града и пое по тесен път. Отдясно платното беше оградено от високи дървета, а отляво оставаха вълните на Ирландско море. Форестър забеляза вълнолом, фар, няколко малки лодки, които се поклащаха върху сивите вълни, и още един хълм. Точно тогава автомобилът прекоси висока порта и излезе пред голяма, подобна на замък стара сграда.