— Форт Ан — оповести Хейдън. — Сега тук се помещават офиси.
Мястото беше оградено с полицейска лента. Форестър видя, че на предната поляна е издигната шатра, а един полицай тъкмо носеше към къщата стар фотоапарат „Кодак“. Форестър се измъкна от колата, като се чудеше доколко местните власти могат да се справят с нещо подобно. Последното убийство тук беше станало преди колко — пет години? Петдесет години? Сигурно полицията си уплътняваше времето с акции срещу пушенето на марихуана и продажба на алкохол на лица под допустимата възраст. Май преследваха и гейовете. Тук хомосексуализмът все още беше незаконен.
Влязоха в къщата направо през главния вход. Двама по-млади мъже с респираторни маски на лицата изгледаха Форестър. Единият държеше кутия с алуминиев прах. Влязоха в друго помещение. Форестър тръгна след криминалистите, но Хейдън го докосна по ръката.
— Не — спря го той. — В градината.
Къщата беше огромна, но вътре изглеждаше безлична. Беше брутално превърната в офиси. Някой беше изхвърлил стария интериор, беше сложил луминесцентни пури и беше оградил бюрата и кабинетите със сиви паравани. По някои от работните места имаше модели на кораби и фериботи. На стената висяха две морски карти, офисите най-вероятно бяха на транспортна компания или на студио за дизайн на плавателни съдове.
Форестър последва заместник-началника на полицията в широк вестибюл, а оттам през големите стъклени врати се излизаше в просторна задна градина. Тя беше обградена от висок жив плет, а в дъното имаше залесено възвишение. На места градината беше грубо разкопана, а по средата на изпотъпканите тревни площи имаше жълта палатка, прикриваща местопрестъплението. Ципът й беше плътно затворен, всичко вътре явно беше запечатано.
Хейдън отвори вратите и всички изминаха последните няколко метра до жълтата палатка.
— Готови ли сте? — обърна се заместник-началникът на полицията към двамата лондончани.
— Разбира се — отвърна с нетърпение Форестър.
Хейдън дръпна покривалото.
— Мамка му! — възкликна Форестър.
Според него тялото беше на мъж на тридесетина години. Беше обърнато с гръб към тях и чисто голо. Но не това го накара да изругае. Главата на мъжа беше заровена в ливадата, а останалата част от трупа стърчеше навън. Позицията му беше едновременно странно комична, разтърсваща и можеше да извади всекиго от равновесие. Форестър веднага се досети, че нещастникът е починал от задушаване. Убийците първо са изкопали дупка, след това са натиснали главата на човека в нея, заринали са я с пръст и са го задушили. Отвратителен, зловещ и студен начин да умреш. Защо, по дяволите, някой го беше направил?
Бойер обикаляше около тялото видимо ужасен. В палатката беше сякаш по-студено, отколкото във ветровитата градина, но въпреки това от трупа се разнасяше характерна миризма. На Форестър му се прииска да има и той маска подръка, за да не усеща вонята на разлагаща се плът.
— Ето я и Звездата — посочи Бойер.
Беше прав. Форестър заобиколи тялото и го погледна отпред. Върху гръдния кош беше изрязана Звездата на Давид, а раната изглеждаше още по-дълбока и по-отвратителна, отколкото върху гърдите на бедния портиер в музея.
— Мамка му! — повтори Форестър.
Стоящият до него Хейдън се усмихна за пръв път от началото на сутринта.
— Е — каза той, — радвам се, че изпитвате същите чувства. Мислех, че само на нас ни е неприятно.
Три часа по-късно Форестър и Бойер пиеха кафе от пластмасови чаши в голямата шатра пред имението. Местните полицаи бяха организирали пресконференция в „замъка“. Двамата лондончани бяха сами. След 36 часа тялото най-после беше преместено в лабораторията по криминалистика в града.
— Не съм сигурен, че местните са приятелски настроени — обърна се Бойер към Форестър.
— О, според мен те са говорели на различен език до… до миналата година — усмихна се детективът.
— И котките им са различни. Нали тук котките бяха без опашки? — запита Бойер.
— Да, породата котки от остров Ман, така е.
Бойер погледна през отгърнатото чергило на шатрата към голямата бяла къща.
— Чудя се какво ли е търсила нашата банда тук?
— Един господ знае. И защо пак същият символ? — Форестър отпи от кафето. — Какво още знаем за жертвата? Ти нали говори с криминалистите?