— Бил е дизайнер на яхти. Работил е на горния етаж.
— В неделя?
— Да — кимна Бойер. — Обикновено през уикендите тук няма никого. Но човекът си е отработвал почивен ден.
— Значи просто е нямал късмет?
Бойер отметна русата си финландска коса от сините си финландски очи.
— Точно както на „Крейвън стрийт“. Сигурно е чул шум.
— И е слязъл долу. А нашите момчета са решили да го понакълцат, а след това да забучат главата му в земята като флагче за голф, докато умре.
— Не е много хубаво.
— Нещо от камерите за наблюдение?
— Нищо — сви рамене Бойер. — Онези нехранимайковци ми казаха, че убийците са закрили обективите на всички камери. На всички.
— Разбира се. А отпечатъци от пръсти и обувки? Нищо няма да намерят. Тези типове са луди, но не са глупави. Всъщност са точно обратното.
Форестър излезе от шатрата и се загледа към къщата, като присвиваше очи през лекия ръмеж. Сградата беше поразително бяла. Току-що боядисана и доста ясен ориентир за тукашните моряци. Висока, бяла, подобна на замък и разположена високо точно над вълнолома и пристанището. Детективът плъзна поглед по бойниците и огледа критично рамките на прозорците. Опитваше се да разбере какво е общото между сградата от XVIII в. в Лондон с тази на остров Ман. Тя също приличаше на постройка от XVIII в. Но в един момент нещо го порази. Може би не беше от XVIII в. Имаше нещо объркано в тази сграда. Не беше в цялостния облик, Форестър разбираше достатъчно от архитектура, за да отхвърли подобна догадка. Но тухлите бяха твърде равни, а прозорците бяха поставяни наскоро, преди не повече от десет или двадесет години. Сградата очевидно беше реплика, имитация, при това не особено добра. И беше напълно възможно убийците да са били наясно с това, предположи Форестър. Модерният интериор на модерната къща беше недокоснат, само градината беше разкопана. Очевидно бандата отново беше търсила нещо. Но не бяха търсили в къщата, а само в градината. Явно са знаели къде да търсят и, още по-явно, са знаели къде да не търсят.
Тоест знаели са твърде много.
Форестър вдигна яката си срещу пронизващия студен бриз.
14
Когато се качиха в ленд ровъра на Кристин, точно се стъмваше. Час пик. След няколкостотин метра колата спря на място в мъртво задръстване.
Кристин се облегна на седалката и въздъхна. Пусна радиото, след това го изключи и погледна към Роб.
— Разкажи ми повече за Робърт Лътрел.
— Какво например?
— Работа. Живот. Сещаш се…
— Няма нищо кой знае колко интересно.
— Пробвай.
Той й разказа накратко за последните си десет години. Как със Сали се бяха втурнали в брака и в това да са родители, как беше открил, че тя има друга връзка и за последвалия неизбежен развод.
Кристин го слушаше заинтригувано.
— Все още ли й се сърдиш?
— Не. Всъщност това се случи и заради мен. Искам да кажа, че отчасти вината беше и моя. Постоянно ме нямаше. И тя се е почувствала самотна… А и все още някак си й се възхищавам.
— Моля?
— Възхищавам се на Сали. Тя учи, за да стане адвокат. Да промениш кариерата си на тридесет години е нужна смелост, но и ум. Възхищавам й се. Не я мразя… — Той сви рамене. — Ние просто се разделихме. И се оженихме твърде млади.
Кристин кимна и го попита за американското му семейство. Той спомена набързо за ирландските и шотландските корени на рода си, за имигрирането в Юта през 1880 г. и за мормонизма.
Ленд ровърът най-после мръдна напред и Роб я погледна.
— А при теб?
— Аз съм френска еврейка.
Той вече се беше досетил за това от фамилията Майер.
— Половината ми род е загинал по време на Холокоста. — Тя натисна педала на газта, движението най-после проредяваше. — Но другата половина не е. Френските евреи са се оправяли сравнително добре през войната.
— А майка ти и баща ти?
Кристин обясни, че майка й е била академичен работник в Париж, а баща й е бил акордьор на пиана, но починал преди петнадесет години.
— Всъщност — добави тя — не съм сигурна, че докато беше жив, е акордирал и едно пиано. Просто стоеше в апартамента в Париж и се караше.
— Звучи точно като моя баща. С изключение на това, че той беше и мръсно копеле.
Кристин му хвърли бърз поглед. В красивия пустинен здрач небето в рамката на прозореца зад нея беше виолетово и сапфиреносиньо. Вече бяха далеч извън Шанлъурфа.