— Казваш, че баща ти е бил мормон?
— И все още е.
— Веднъж ходих до Солт Лейк Сити.
— Вярно?
— Да, когато бях в Мексико и работих в Теотихуакан. Направих си една ваканция в Щатите.
— В Солт Лейк Сити? — засмя се Роб.
— В Юта. — Тя се усмихна. — Сещаш се, каньоните, паркът „Арчис“.
— А — кимна той, — това звучи по-смислено.
— Страхотни пейзажи. Но така или иначе полетът ни беше през Солт Лейк Сити…
— Това е най-скучният голям град в Америка.
Един армейски камион изпревари ленд ровъра. В каросерията се возеха турски войници, фигурите им почти се губеха в сенките. Един от тях видя Кристин, махна й и се усмихна, но тя не му обърна внимание.
— Е, не беше като в Ню Йорк, но доста ми хареса.
Роб се замисли за Юта и за Солт Лейк Сити. Единствените му спомени от града бяха от отегчителните недели, когато ходеха в голямата мормонска катедрала. Табернакула.
— Забавно е — добави Кристин. — Хората се присмиват на мормоните, но знаеш ли какво?
— Какво?
— Солт Лейк Сити е единственият голям град в Америка, където се чувствах в безопасност. Можеш да излезеш по улиците в 5 часа сутринта и никой няма да те нападне и да те обере. Мормоните не нападат и не обират хора. Това ми харесва.
— Но пък ядат ужасна храна… и носят дрехи от полиестер.
— Да, да. В някои градове в Юта не можеш да си купиш дори кафе, напитката на дявола. — Кристин се усмихна кротко. — Но ти казвам съвсем сериозно. Мормоните са хубави хора. Приятелски настроени. Религията им ги прави такива. Защо атеистите се надсмиват над вярващите, ако вярата им ги прави по-добри?
— Ти вярваш в Бог, нали?
— Да.
— А аз не.
— Досетих се.
Двамата се засмяха. Роб се облегна и огледа хоризонта. Минаваха край панелните блокове, които беше забелязал и по-рано. Бяха облепени с плакати на турски политици.
— Вече не сме ли близо до отбивката?
— Да, точно пред нас е.
Колата намали скоростта преди разклонението на пътя. Роб мислеше за религията на Кристин. Тя беше казала, че е католичка, и това все още го объркваше. Объркваха го и още много неща около Кристин Майер. Като например фактът, че харесва Шанлъурфа въпреки дълбоко патриархалното отношение на местните към жените.
Ленд ровърът слезе от асфалта и сега се друсаха по чакълестия път в тъмницата. Фаровете осветяваха отделни храсти и голите скали. Някъде отстрани сякаш подскочи газела. Край хълма до пътя имаше малко селце с няколко мъждиви лампи. Роб едва различи силуета на минарето в сгъстяващия се мрак. Луната изплуваше на небето.
Роб попита Кристин директно за мнението й за исляма. Тя обясни, че се възхищава на някои негови аспекти. Особено на мюезините.
— Наистина ли? — изненада се Роб. — С цялото им виене? Понякога го намирам доста натрапчиво. Искам да кажа, че не го мразя, но… понякога…
— Според мен е вълнуващо. Плачът на душата, възнесен като молитва към Бога. Трябва да слушаш по-внимателно!
Завиха за втори път край последното притихнало кюрдско селце. След още няколко километра щяха да видят ниските могили на Гьобекли, очертани под лунната светлина. Ленд ровърът изръмжа, когато Кристин зави и спря. Роб не знаеше какво да очаква на разкопките след „нещастния случай“. Може би полицейски коли? Бариери? Или просто нищо.
Наистина една нова синя бариера беше сложена на пътя. С надписи „Полиция“ и „Преминаването забранено“ на турски и английски. Роб излезе от колата и отмести преградата. Кристин дръпна колата напред и паркира.
Обектът беше пуст и Роб почувства облекчение. Единственият белег, че разкопките са били сцена на подозрителен смъртен случай, беше новият брезент, опънат върху траншеята, в която Франц беше бутнат върху стоманения прът. Навесите и шатрите бяха празни, а повечето вещи бяха изнесени. Голямата маса я нямаше, беше преместена или разглобена. Разкопките със сигурност бяха приключили за този сезон.
Роб огледа изправените колони. И преди се беше чудил какво е усещането да застанеш между тях през нощта. Ето че, макар и без да го е планирал, правеше точно това. Камъните хвърляха сенки в изкопите, луната се беше издигнала напълно и светлината й размътваше мрака. Роб изпита странно желание да слезе в изкопите и да докосне мегалитите. Да отпусне глава върху хладните древни камъни, да прокара пръсти по барелефите. Всъщност искаше да направи това още от първия момент, в който ги беше видял.