Кристин се доближи до него.
— Всичко наред ли е?
— Да!
— Хайде тогава да побързаме. През нощта това място… доста ме плаши.
Роб забеляза, че тя нарочно избягваше да гледа към траншеята, където беше убит Франц, и осъзна колко тежко е това посещение за нея.
Двамата бързо изкачиха хълмчето. Отляво имаше син пластмасов фургон — личният офис на Франц. На вратата имаше новичък катинар.
— По дяволите! — въздъхна Кристин.
Роб се замисли за секунда, после изтича до ленд ровъра, отвори багажника и затършува в тъмнината. Върна се с крика в ръка. Пустинният ветрец беше топъл, а катинарът отразяваше лунната светлина. Роб провря рамото на крика през халките, завъртя рязко и катинарът падна на земята.
Фургонът беше малък и сравнително празен. Кристин светна с фенерче и лъчът му освети малкото предмети. На празна полица лежеше резервен чифт очила, върху бюрото бяха разхвърляни тетрадки, вече покрити с дебел слой прах. Полицаите бяха взели почти всичко.
Кристин коленичи и въздъхна отново.
— Изнесли са и скапаното шкафче.
— Наистина ли?
— Беше скрито ето тук отдолу до малкия хладилник. Няма го.
— И това ли е всичко? — Роб почувства остро разочарование. Пътуването им беше провалено и безсмислено.
Кристин изглеждаше дълбоко натъжена.
— Хайде — подкани го тя. — Да се махаме, преди някой да ни е забелязал. Така или иначе, нахлухме с взлом на местопрестъпление.
Роб взе крика и тръгна към колата. Като минаваше край потъналите в сенки изкопи, отново усети желание да слезе долу и да докосне колоните. Да легне до тях.
Кристин отвори шофьорската врата и плафониерата светна. Роб тъкмо оставяше крика в багажника и под плисналата светлина видя малък тефтер, паднал току до задната седалка. Беше с черна подвързия и изглеждаше скъп. Роб се пресегна и отгърна корицата. На първата страница с дребен, ясен почерк беше изписано името на Франц Брайтнер. Роб бързо заобиколи колата, надвеси се вътре през дясната предна врата и показа находката си на Кристин.
— Господи! — викна тя — Това е! Това е бележникът на Франц. Това търсех. Тук той записваше всичко.
Роб й подаде тефтера. С напрегнато изражение тя започна да разлиства страниците и да си мърмори под носа.
— Той записваше всичко в бележника си. Виждала съм го, но се криеше. Това беше голямата му тайна. Браво на теб!
Роб се настани на седалката.
— Но какво прави в колата ти?
Още докато задаваше въпроса, се почувства глупаво. Отговорът беше очевиден. Тефтерът явно бе паднал от джоба на Франц, докато Кристин го е карала към болницата. А може би Франц е разбирал, че умира, и докато е кървял на задната седалка, го е извадил от джоба си и нарочно го е пуснал. Защото е знаел, че Кристин ще го намери.
Роб поклати глава. Ето че вече се поддаваше на теорията на конспирацията. Трябваше да се стегне. Той се протегна, хвана дръжката на вратата и я блъсна толкова силно, че цялата кола се разтресе.
— Опа-а… — прошепна Кристин.
— Какво?
— Нещо падна.
— Моля?
— Когато затръшна вратата. Нещо падна от бележника.
Кристин опипваше под краката си, ръката й шареше между педалите да намери падналия предмет. Накрая се изправи, стиснала нещо между пръстите си.
Беше сухо стръкче трева. Роб се втренчи в него.
— Защо, за бога, Франц го е взел и го е скрил?
Кристин не отвърна. Само гледаше напрегнато сухата сламка в ръцете си.
15
На връщане към града Кристин караше по-бързо от обикновено. В покрайнините, където прашните талази вятър откъм пустинята се удряха в панелните блокове, видяха малко крайпътно кафене с пластмасови масички, изнесени на тротоара. Край тях седяха шофьори на камиони и пиеха бира с виновно изражение на лицата.
— По бира? — предложи Роб.
— Добра идея — съгласи се Кристин, след като хвърли поглед към заведението.
Отби вдясно и паркира. Шофьорите я изгледаха, докато слизаше от колата и се провираше между столовете към една свободна маса.
Вечерта беше топла. Около голите крушки, окачени край кафенето, се въртяха насекоми и мухи. Роб поръча два ефеса и се заговори с Кристин за Гьобекли. По пътя минаваха големи камиони, понесли товари към Дамаск, Рияд или Бейрут. Грохотът им прекъсваше разговорите, фаровете заслепяваха хората, а лампите на кафенето се клатеха и примигваха. Кристин прехвърли няколко страници от бележника. Беше погълната в заниманието си, едва ли не трескава. Роб отпи глътка топла бира от надрасканата чаша и я остави да чете.