Тя разлистваше напред-назад, но изглеждаше недоволна. Накрая хвърли тефтера на масата и въздъхна.
— Не знам… Пълна бъркотия е…
— Какво? — Роб остави бирата си.
— Абсолютен хаос — изпухтя Кристин. — А това е странно, защото Франц не беше разхвърлян. Беше педантичен. Викаше му „тевтонска ефективност“. Беше взискателен и точен. Винаги. Винаги… беше…
Кафявите й вежди се свъсиха за секунда. Тя се пресегна решително за бирата, отпи дълбока глътка и подаде бележника на Роб.
— Виж сам.
Роб погледна първите страници.
— На мен ми изглежда добре.
— Ето — посочи тя. — Да, започва много прегледно. Това са диаграми на разкопките, микролитите са отбелязани… Но тук… погледни…
Роб отгърна още няколко страници, докато тя не го спря.
— Виждаш ли, ето от тук всичко се разбърква. Почеркът става на драсканици, а скиците и малките завъртулки са… хаотични. А тези числа тук какви са?
Роб се вгледа в написаното. Почти всичко беше на немски. Отначало почеркът беше четлив, но към края ставаше трудноразбираем. На последната страница имаше списък с числа и един ред за някоя си Ора Келер. Роб се сети, че някога познаваше момиче на име Ора. Еврейка. Коя ли е тази Ора Келер? Той запита Кристин, но тя просто сви рамене. Попита я и за числата, но тя повтори същия жест, този път още по-изразително. Роб забеляза нахвърляна рисунка — скица на поле с дървета.
Журналистът върна бележника на Кристин.
— Какво пише вътре? Не разбирам много немски.
— Повечето не се чете. — Кристин отгърна тефтера към края. — Но тук става дума за пшеница. И за река, която се разлива в няколко реки. Ето, виж.
— Пшеница? Но защо?
— Един господ знае. А тази скица прилича на карта. Така си мисля. С планини или поне така пише. Пише „планини“ с въпросителен знак накрая. Има и реки, но може и да са пътища. Пълна бъркотия.
Роб допи бирата си и махна към бармана за още две. Още един сребрист камион прогърмя по пътя към Дамаск. Небето над Шанлъурфа беше оранжево-черно и мръсно.
— А тревата?
— Да — кимна Кристин, — това е необичайно. Защо му е било да я пази?
— Смяташ ли, че е бил уплашен? Може би бележките са така объркани заради това?
— Възможно е. Нали си спомняш Пулса Динура.
— Едва ли ще мога да я забравя — потръпна Роб. — Мислиш ли, че е знаел за това?
Кристин бръкна в чашата си и извади една мушица от пяната.
— Да, мисля, че е знаел. — Тя погледна Роб право в очите. — Сигурно е чул напева под прозореца си, а Франц беше експерт по религиите в Месопотамия, по демоните и проклятията. Това беше една от специалностите му.
— Значи е бил наясно, че е в опасност?
— Най-вероятно. А това може би обяснява хаоса в записките му. Бил е ужасен. Но въпреки това… — Кристин задържа бележника затворен в шепата си, сякаш преценяваше колко тежи. — Това е делото на цял един живот…
Тъгата й буквално разчувства Роб.
— Това място е ужасно. — Археоложката остави тефтера настрани. — Все ми е тая, че сервират бира. Може ли да си тръгваме?
— С удоволствие.
Пуснаха по няколко монети в чинийките, качиха се в ленд ровъра и тръгнаха към града.
— Не вярвам причината да е само в страха — каза след малко Кристин. — Просто не се връзва.
Тя завъртя волана, за да заобиколи колоездач — старец в арабски дрехи. Пред него, настанило се напречно на рамката на велосипеда, седеше смугло момченце. То махна към ленд ровъра и се усмихна на светлокожата жена.
Роб забеляза, че Кристин минава по странични улички и избягва главните артерии по обичайния маршрут към центъра на града.
— Франц беше безпрекословно отдаден на работата си — изплю камъчето тя. — Не мисля, че едно проклятие би го извадило от равновесие. Нищо не може да го разстрои чак толкова.
— За какво става дума тогава? — запита Роб.
Вече бяха в по-новите квартали на града, които имаха почти европейски вид с хубавите си, чистички жилищни блокове. По улиците се разхождаха жени, като не всички бяха с фереджета или забрадени. Роб забеляза ярко осветен супермаркет с реклами на сирене на немски и турски. До него беше вратата на интернет кафе, пълно със светещи монитори, а срещу тях се очертаваха приведени тъмни силуети.