Почуди се дали да не се върне до „Бик Бик“ за още една бира. Погледна наляво. Големият сив хотел „Дан Панорама“ се издигаше в синьото небе — огромна буца бетон с лъскав стъклен атриум. Зад него беше паркинг зоната. Цели акри паркоместа, странно разположени в центъра на града.
Той си спомни историята за тези паркинги. Когато през 1948 г. избухнала Арабско-израелската война, там бил основният фронт на градския конфликт между израелския Тел Авив и арабския Яфа. След победата си израелците изравнили със земята разрушените от снаряди съборетини. И сега това бе огромен паркинг.
Роб взе решение. След като не може да вижда дъщеря си, поне да изкара малко пари. Затова най-добре да се върне направо в малкия си апартамент в Яфа и да направи някои проучвания. Да открие още няколко гледни точки за материала със самоубийствения бомбен атентат. Или да се разрови за онези деца от „Хамас“, дето се бяха крили в църквата.
Да. Идеите гъмжаха в главата на Роб, докато отиваше към извивката на плажа и древните къщи, обърнати към пристанището на стария град Яфа.
Точно тогава телефонът му звънна. Роб погледна екрана с надежда. Определено беше английски номер, но не беше нито на бившата му съпруга, нито на дъщеря му, нито пък на някой приятел.
Беше на редактора му в Лондон.
Почувства прилив на адреналин. Ето. Това беше моментът, който най-много обичаше в работата си — неочакваното обаждане от редактора. Иди в Багдад, иди в Кайро, иди в Газа, иди и рискувай живота си. Роб обожаваше този момент, когато и да се случеше. Вечното неведение къде ще се озове. Ужасяващото чувство на импровизирания театър точно като в живите предавания по телевизията.
Нищо чудно, че не успя да задържи връзката си. Или да направи една жена щастлива за по-дълго време. Вдигна.
— Роби!
— Стив?
— К’во ста’а?
В първия миг тежкият кокни акцент на редактора му го порази — както винаги. Роб все още не беше изгубил дотолкова американското в себе си, че да допусне, че редакторите в лондонския „Таймс“ може и да не говорят на автентичен оксфордски английски. Редакторът на чуждестранните кореспонденти говореше като докер от Тилбъри, а ругаеше дори още по-зле. Понякога Роб се чудеше дали Стив малко не преиграва с кокни акцента си, за да се отличава от останалите префърцунени възпитаници на Оксфорд и Кеймбридж. Всеки в журналистиката се конкурира с останалите.
— Роби, приятелю. К’ви ги вършиш сега?
— Стоя на плажа и си говоря с теб.
— Мамка му. Ще ми се да имах твоята работа.
— Имаше я. Но те повишиха.
— А, да. — Стив се засмя. — Както и да е, искам да кажа… след това какво ще правиш? Да нямаш нещо предвидено?
— Не.
— Хубаво, хубаво. Възстановяваш се от оная шибана… история с бомбите.
— Вече съм наред.
Стив подсвирна.
— Там си беше страшна работа. В Багдад.
Роб не искаше да се сеща за бомбите.
— Та… Стив… Къде…?
— Кюрдистан.
— Какво? Леле!
Роб бе обзет от прилив на ентусиазъм. Кюрдистан в Ирак. Мосул! Никога не беше ходил там и сигурно беше пълно с истории за описване. Кюрдистан в Ирак!
Но Стив го прекъсна.
— Не. Успокой топката.
Роб усети как ентусиазмът му спада. В гласа на Стив имаше нещо. Май нямаше да бъде статия за война.
— Стив?
— Роб, приятелю. Какво знаеш за археологията?
Роб погледна към морето. Над вълните се рееше делтапланер.
— За археологията ли? Нищо. Защо?
— Ами има едни… разкопки… в Югоизточна Турция. При кюрдите.
— Разкопки?
— Мда. Доста интересно. Онези немски археолози са…
— Пещерни рисунки? Стари кокали? Пълни глупости!
Роб почувства остро разочарование.
— Айде, айде. Стига сега — изкиска се Стив.
— Какво?
— Не може винаги да се занимаваш с Газа. А и не искам да си някъде на опасно място. Не и тоя път.
В тона на Стив имаше нещо непознато. Звучеше загрижено, почти братски. Да не повярва човек.
— Ти си един от най-добрите ми репортери. А онова в Багдад беше гадна работа. Засега толкова гнусотии ти стигат. А?
Роб чакаше. Знаеше, че Стив не е свършил.
— Затова те моля, много учтиво при това, да отидеш и да хвърлиш едно око на шибаните разкопки в Турция. Ако нямаш нищо против.