— Мистър Роб, ти англичанин? — запита Радеван, като гледаше в огледалото за обратно виждане.
— Може да се каже… — отвърна Роб. Не му се искаше да навлиза в подробни обяснения относно точния си произход. Не и сега, беше твърде уморен. — Англичанин съм, почти.
— Харесва англичани — усмихна се Радеван и потри палеца и показалеца на дясната си ръка в недвусмислен жест. — Англичани богати. Много богати.
— Е… Някои от тях — сви рамене Роб.
— Долари и евро! Долари и лири! — въодушеви се Радеван. — Окей, утре те взема. Къде отива?
— Гьобекли Тепе. Знаеш ли го?
Мълчание. Радеван не каза нищо и дръпна колата малко напред. Посочи с ръка от таксито към хотела.
— Тука стоиш — каза той на Роб. Безцеремонно. Усмивката му внезапно беше изчезнала.
— Ти ме посрещаш утре? — попита Роб, преминавайки на развален английски. — Радеван? Ей?
Онзи кимна и сви рамене. Поклати глава, помогна на Роб да извади багажа си и се върна в таксито. След това въздъхна.
— Ти каза… Гьобекли Тепе? — запита той.
— Да.
Радеван се намръщи.
— Гьобекли Тепе лошо място, мистър Роб.
Роб стоеше пред вратата на хотела. Почувства се сякаш като във филм по „Дракула“ на Брам Стокър.
— Това са просто разкопки, Радеван. Можеш ли да ме закараш, или не?
Радеван се изплю на улицата. След това се качи в таксито и се надвеси от прозореца.
— Утре 9 часа. Вземам те.
После таксито потегли с превъртане на гуми и изчезна в горещата и задушна глъч на градския трафик.
На следващата сутрин Роб се качи в таксито след закуска от твърдо сварени яйца, овче сирене и три фурми. Колата се насочи извън града. Докато пътуваха, Роб попита Радеван защо има такова отношение към Гьобекли Тепе.
В началото Радеван го гледаше намусен. Свиваше рамене и отвръщаше едносрично. Почти отказваше да говори. Постепенно, щом трафикът се поразреди, а отстрани се ширнаха обработваеми поля, той се разприказва.
— Не хубаво.
— Кажи ми защо.
— Гьобекли Тепе може бъде богато. Може направи кюрдски народ богат.
— Но?
Радеван дръпна ядосано от третата си цигара, откакто бяха потеглили.
— Виж това място, тези хора.
Роб погледна през прозореца. Минаваха край малко селце. Къщите бяха кирпичени, нечистотиите се стичаха в открити ями, а мърляви деца си играеха в боклуците. Хлапетата помахаха на колата. Зад селото имаше поле с памук. В прахта, мръсотията и изпепеляващата жега над реколтата превиваха гръб жени, забрадени със светлолилави като цъфнала лавандула кърпи.
Роб погледна отново към шофьора си. Радеван изпухтя шумно.
— Кюрдски народ беден. Аз шофьор на такси. Говори езици. Но шофьор на такси и толкоз.
Роб кимна. Той знаеше колко нещастни са кюрдите. И борбата им за отделяне.
— Турско правителство. Държи ни бедни.
— Да, ясно — каза Роб. — Но не разбирам какво общо има това с Гьобекли Тепе?
Радеван хвърли цигарата си през прозореца. Отново караха през полетата и разбитата тойота се тресеше по чакълестия черен път. Далеч напред сини планини се мержелееха през маранята.
— Гьобекли Тепе може бъде като пирамиди… или Стоунхендж. Но покриват работата. Тук може има много, много туристи, плаща пари на кюрдски народ, но не, турско правителство казва не. Дори няма знаци, няма път. Като тайна.
Радеван се закашля и плю през прозореца. След това го затвори, за да не влиза в купето прахоляк.
— Гьобекли Тепе лош място…
Шофьорът се умълча.
Роб сви рамене наум. Не знаеше какво да каже. Ниските жълто-кафяви хълмове пред него продължаваха към Сирия. От колата се виждаше поредното кюрдско село, а над кривите метални покриви се извисяваше тънко кафяво минаре. Като наблюдателна кула в затвор. Роб искаше да отбележи това, да каже, че ако нещо дърпа кюрдите назад, то това най-вероятно са техните традиции, техният консерватизъм и религията им. Но не смяташе, че Радеван е в настроение за подобна тирада.
Продължиха да пътуват в мълчание. Пътят стана още по-лош, ако въобще беше възможно, а покрайнините на пустинята — още по-враждебни. Най-накрая Радеван излезе от още един завой и Роб погледна нагоре.