Дявол да го вземе, казваш си ти, светът не е поумнял. Само няколко месеца остават до средата на двадесети век, само пет години са изминали от края на най-страшната война в историята на човечеството — а ето, че пак се говори само за едно. Насилие, сблъсъци, конфронтация… Унило поклащаш глава и преставаш да обръщаш внимание на радиото. Не така си си представял 1950 година след рождество Христово. Но ти винаги си бил наивник, Дик Ченси, плъзва в мозъка ти ехидна мисъл. Животът открай време си прави с теб неприятни шеги. Ако щеш, започни с първата — тая проклета фамилия. Дик Ченси — Дик късметлията. Само че шансът те спохожда рядко, да не кажем никога. Шансът е за такива като Арчибалд, които в университета те гледаха отвисоко, със смесица от пренебрежение и високомерна снизходителност. И ти трябваха дълги месеци, може би даже години, за да разбереш, че никога няма да те допуснат в своя кръг. О, да, те са съвременни и демократични, готови са да общуват с момчето от средната класа. Гордеят се с либералните си възгледи. Но Дик си е Дик, приятели, нали така? Баща му е търговец на железария, представете си само, ха-ха-ха… Бог знае откъде му е хрумнало да се пъха в археологията.
И все пак ти понасяше всичко. Понасяше презрението, снизхождението и насмешките с една надежда — че пред шанса всички са равни. Нека само да навлезем в истинската археология, казваше си, а там вече ще видим колко струва и недодяланият Дик, и вечно елегантният Арчибалд.
При този спомен от устните ти излита горчив смях. Наивник си, Дик, и ще останеш наивник до края на живота си. Трябваше да знаеш, че господата от висшето общество винаги играят с белязани карти. Правят го изящно, разбира се, но в крайна сметка всичко е в тяхна полза. Дори и войната… Защото докато ти лежеше в окопите край Дюнкерк и чакаше всеки миг някой германски снаряд да те направи на кайма, Арчибалд уреждаше в щаба своята невероятна комбинация. Елегантно, изискано, с чар… и много, много връзки.
Спомняш ли си, Дик? Спомняш ли си как се завърна след войната? Как опита да се върнеш към старата мечта за археологията… Всички сме изгубили пет години, мислеше си ти. Сега ще започнем наравно — и нека победи най-добрият. Но се оказа, че петте години не са изгубени за всички. През цялото това време Арчибалд само се беше водил на служба като офицер за свръзка. А в действителност беше успял да организира две експедиции в Централна Африка. Спомняш ли си как те зашемети тая вест? Нейде далече отвъд фронтовите линии блестящият млад археолог Арчибалд Глимърдейл открива останки от загадъчната древна култура Задинга.
И ето, по някаква фаталност на съдбата ти работиш тъкмо при него. Арчибалд вече е прочут, тъй че може да си позволи известна „великодушност“. За него ти си „приятелю Дик“, „старо момче“, понякога дори „нашият славен фронтови другар“. Но не бива да си правиш илюзии. Зад цялата тая фалшива сърдечност се крият две неща: високомерно презрение и краен прагматизъм. Макар да не го признава пред никого, Арчибалд отлично знае, че откриването на културата Задинга е било случайност, някакъв невероятен късмет. За да поддържа славата си, той се нуждае отчаяно от нови находки. Кой ще ги направи? Много ясно — някой като „нашият славен Дик“. Просто и естествено разпределение на труда: Арчибалд дава командите, Дик изпълнява. След това нещата тръгват по обратния път: Дик открива, Арчибалд незабавно потегля за Лондон и трупа популярност. Е, случва му се от време на време да спомене и за своя „способен асистент Ричард Ченси“. Няма как, радвай се, Дик. Все е нещичко.
Само че тоя път нещата не минаха по начертания план. След шест месеца къртовски труд резултатът беше мизерен. Няколко статуетки, няколко строшени делви с характерните спираловидни шарки, пет-шест парчета гравирана кост… и нищо повече. Културата Задинга си оставаше все тъй загадъчна. И Арчибалд трябваше да отпътува за Лондон, за да вдигне шум около тия оскъдни находки. О, не се съмнявайте, господа. Онова изискано копеле ще съумее да представи експедицията като нов блестящ успех на британската археология. А докато обира лаврите, все някой ще трябва да се погрижи за приключването на работата. По-точно казано — „старото момче“ Дик.
Ето откъде идва цялото това горчиво задоволство в душата ти. Експедицията е неуспех… но поне знаеш, че не си дал кой знае какво на бляскавия, изящния, недосегаемия Арчибалд Глимърдейл.