Това е последният запис в дневника. Поклащаш глава. Във водата сигурно има нещо много занимателно, след като неизвестният изследовател и досега не е излязъл. Опитваш се да обърнеш страницата, но бележникът се разсипва на прах в ръцете ти.
Мини на 136.
183
Насочваш напред дългото копие, но чудовището изобщо не изглежда уплашено. Е, добре, като не щеш мира… Прицелваш се внимателно и замахваш.
Ударът се оказва по-успешен, отколкото си очаквал — чудовището изхърква и отскача, изтръгвайки оръжието от ръката ти. После подема яростна борба със забитото в търбуха му копие, като го троши на парчета и се мята из залата. Изглежда, за тази борба е употребило цялото си внимание, защото не забелязва попадналата на пътя му дупка в пода.
Продължи на 67.
184
Косата ти настръхва при вида на това от което си се спасил. В схватката с бандита сте се дотъркаляли до пътеката и сте се прекатурили през нея по сипея надолу, увличайки камъните подир себе си. По-дребните са откъртвали по-големи, и пред теб лежи огромна каменна купчина. Тук-там стърчат истински триметрови скали. Изпод една такава канара стърчат краката на противника ти.
Приближаваш и се опитваш да вземеш оръжието му. Но съдбата отново е решила да си с голи ръце — изпод края на скалата стърчи сплесканото дуло на автомата. Пълнителят с патрони е по-навътре и няма как да го достигнеш. Опитваш се да отместиш скалата — не, не помръдва.
Бавно се изкачваш нагоре покрай сипея. Вземаш падналото на полянката куфарче и продължаваш предпазливия си поход към селото.
Мини на 181.
185
Коридорът е не много дълъг, прав… и за твое учудване — празен. Никакви чудовища, никакви капани, никакви проблеми. Остава и да те изведе извън подземието — тогава вече всичко ще е наред. Богатство, слава… Опипваш натежалото от статуетки куфарче.
Мини на 157.
186
Ударът на веслото отсича като с брадва две от пипалата. Останалите пускат плячката си и се потапят — изглежда, собственикът им ги цени повече от една закуска.
Отсечените пипала все още висят на паешките крака. Протягаш се, за да разгледаш едно от тях, но бързо отдръпваш ръка — в пръстите ти сякаш се впиват хиляди иглички. От болката губиш една жизнена точка. Отрова?
За щастие, паренето минава бързо и без видими последици. С помощта на веслото отмотаваш и дръпваш върху гърба на паяка един от отсечените израстъци. Пипалото е като пръст на ръкавица, кухо отвътре. Щракваш запалката и виждаш с изненада, че е светлозелено като лист на дърво. В пълния ти с догадки мозък изведнъж проблясва споменът за зелената хидра от уроците по биология.
Как ли това по-дребно от милиметър животинче е израсло като октопод? Май всичко в този лабиринт расте до чудовищни размери. Още една загадка…
Мини на 151.
187
— Ти пък откъде се взе? — е първият въпрос.
— Ами… аз съм археолог. Търсех наоколо някакви старини… — В края на краищата това не е много далеч от истината.
— И намери ли… старини? — ухилва се Брадата. След това се приближава и избива куфарчето от ръката ти. При падането то се разтваря и статуетките се пръсват наоколо.
— Камънаци — констатира Брадата. — Тоя май нищо не е намерил. Гибоне, претръскай го!
Въпросната личност пристъпва напред и те пребърква. При вида на мъха (в слънчевата светлина сиянието не се забелязва) Гибона се разсмива:
— Няма оръжие, само треволяци. Казвал съм ти, че всички тия учени глави са абсолютни тревопасни! Ха-ха-ха! Искаш ли малко тревичка?
Той поклаща мъха под носа ти, след което с театрален жест го натъпква обратно в джоба.
— Вържи тоя тип и го откарай някъде зад скалите да посъхне малко на слънчице — нарежда Брадата. — Шефът ще реши какво да го правим.
Мини на 146.
188
След дълго пълзене излизаш при горния отвор на тунела.
Гледката е удивителна, но не твърде обнадеждаваща. Отворът излиза сред отвесна каменна стена в склона на планината. Изгледът е чудесен, но за съжаление не предлага път надолу.
Стената е съвсем гладка и равна, дори и котка не би намерила в какво да се вкопчи. Далече долу, на повече от сто метра, започва стръмен каменист склон, постепенно преминаващ в поляна. С надежда се оглеждаш в търсене на нещо, за което да се задържиш — някоя пукнатина, дърво, та дори и снопче трева. Нищо!
Озърташ се настрани и нагоре. Във всички посоки до най-близкото място, където човек би могъл да намери опора, има поне по двадесет метра. Сякаш някой нарочно е подбрал къде да се отваря тунелът, така че да няма измъкване!