Звук от стъпки прекъсва размислите ти. Разсънваш се мигновено — стар навик от фронта. Тримата ти съекипници са с джипа до най-близкото селище, и ще се върнат утре вечерта. Разбойници? Нищо чудно. През последните два-три месеца неведнъж си чувал слуха за някаква банда из околностите. Още една неприятна черта на следвоенното време — престъпният свят започва все по-силно да се интересува от археологията. Най-често престъпниците предпочитат златото, ала и търговията с уникални находки бързо се разраства.
Правиш се, че продължаваш да спиш, но под възглавницата ръката ти се плъзва към пистолета. Старият трофеен Валтер, спомен от боевете в Германия… Пращенето на радиото и гъгнивият глас на говорителя почти заглушават стъпките. Който и да идва, навярно си мисли, че не го чуваш.
— Бвана?
Разбойник не би те събудил така. Отваряш очи. Срещу теб стои млад туземец. Черното му, почти синкаво лице изглежда разтревожено.
— Какво има? — питаш ти, без да измъкваш ръка изпод възглавницата.
— Жрецът ни е ранен. Много е зле. Старейшините мислиха и казаха — само друг жрец може да помогне. Дойдох да помоля за помощ вашия.
Докторът, естествено, е с другите двама. Май ще трябва да разочароваш момчето.
— В оазиса Марут е, отидоха с джипа.
Туземецът се свива на прашната земя като поразен от гръм. Мъчително стенание разтърсва цялото му тяло.
— Бвана, помогни! Жрецът ни ще умре!
Няколко секунди обмисляш отговора си, после свиваш рамене. Защо пък не? Ще отидеш и ще се върнеш за два-три часа. Лагерът ще се опази и сам — местните жители са честни хора, а колкото до грабителите… всичко по-ценно вече пътува за Лондон. Едва ли ще ги съблазнят няколко палатки и куп очукани инструменти. Най-много да подпалят багажа от яд. Толкова по-зле за Арчибалд, казваш си ти и ставаш от хамака.
Измъкваш от палатката на доктора куфарчето с аптечката и докато брезентовата стена те прикрива от туземеца, пъхваш в единия си джоб пистолета, в другия — резервен пълнител. В тая неясна история като че има нещо, което ранява тежко жреци. Но какво е то, така и не успяваш да разбереш. Черният младеж упорито мълчи, щом започваш да го разпитваш за нещастието.
Селото на туземците се оказва по-далеч, отколкото си очаквал — чак в подножието на голите планински склонове. Най-сетне, след три часа път, пристигате.
В центъра на селото е колибата на жреца. Пробиваш си път между тълпа плачещи жени и влизаш. Пред теб лежи сгърчен и изсушен от старост човек. Очите му са затворени, бълнува нещо неразбираемо. Още от пръв поглед разбираш, че подозренията ти не са били безпочвени — на хлътналите старчески гърди зее рана от куршум. Въздъхваш и неволно опипваш пистолета си.
— Преди да чуя как е бил ранен, не мога да направя нищо. Разкажете ми!
Водачът ти колебливо се озърта към групата старци, които влизат един по един — вероятно старейшините, ако се съди по украшенията. Те се споглеждат, изчакват, но и ти умееш да чакаш. Накрая единият от тях заговаря, гледайки упорито в краката си:
— Лоши бели хора ни нападнаха тази сутрин. Искат злато. Ние сме бедни, дори кравите ни измряха през последната суша. Жрецът им го каза, но те се ядосаха, простреляха го. Това е.
Гласът му е неуверен и смутен. Тия хора не умеят да лъжат, а сега явно пестят част от истината. Но в момента нямаш време за гадаене, старецът е много зле. Инжектираш му силно болкоуспокояващо и лекарство за поддържане на силите. Така е — в пустинята всеки трябва да бъде по малко доктор. После почистваш и превързваш раната.
Още докато затягаш бинта, жрецът помръдва — навярно лекарствата са подействували. Отваря очи и поглежда първо към превръзката, после към теб. След това бавно поклаща глава:
— Твоите билки са добри, бвана, само че тази рана е смъртоносна. Трябва нещо по-силно…
Но главата му отново клюмва, от устните му се отронват само още няколко глухи, неразбираеми слова… Навеждаш се, и точно в този момент очите на стареца се отварят. Той те поглежда умолително и с върховно усилие изрича:
— Светещ мъх…
Ръката на един от старейшините грубо те дръпва назад, друг силно кашля. Изглежда, не е трябвало да чуеш за този светещ мъх.
— Ние тъжим, бвана, но вече нищо не може да се направи. Той е на път към небесния престол на всемогъщия Ватубе.
Съгласяваш се — не ти се иска старейшините да разберат, че си чул последните думи. Какъв ли е този светещ мъх? От собствен опит знаеш, че понякога африканските жреци крият поразителни тайни… А и не можеш да се отървеш от впечатлението, че жрецът имаше предвид лекарство за раната си.
След кратко и не твърде сърдечно сбогуване със старейшините младият туземец те повежда обратно към лагера. Бързаш, за да видиш дали не е нападнат от лошите бели хора, тоест бандата обирджии. Но съдбата на престарелия жрец продължава да те тревожи.