Всичко е наред — бандитите лежат вътре като пънове. Единствено главатарят се е надвесил над омачкана карта и чертае някакви линии по нея. Време е за действие! Насочваш напред автомата на един от вързаните пазачи и нахълтваш в колибата.
Мини на 128.
248
Тръгваш внимателно по коридора. За разлика от предишните, по неговите стени почти няма светеща плесен и наоколо е тъмно като в гробница. Започваш да опипваш пътя си стъпка по стъпка.
Изведнъж отгоре се раздава скърцане. Мигновено отскачаш назад и пред теб с трясък рухва огромен каменен блок. Най-неприятното ти се размина, но блокът е запушил прохода и става невъзможно да продължиш нататък.
Връщаш се обратно. Коридорът постепенно просветлява. Ето, отпред се появява мястото, откъдето си дошъл — знаменитата кошница от живи корени. Ясно е вече, че няма да тръгваш натам. В такъв случай избирай една от останалите две посоки.
Наляво — отиваш на 217.
Надясно — премини на 51.
249
Само след няколко крачки изведнъж подът на коридора свършва като отсечен. Спираш и поглеждаш надолу — точно под ръба се прелива нещо подобно на грамадна буца желе.
Вглеждаш се по-внимателно. Желето изглежда занимателно и дружелюбно — непрекъснато се мъчи да достигне площадката, на която стоиш, но полутечното му състояние го кара да се разлива всеки път, преди да успее. Ала гледката на един добре оглозган скелет до буцата те кара да се съмняваш в безкористността на подобно дружелюбие.
С учтива усмивка обещаваш на желето, че ей сега ще се върнеш. След това потегляш обратно и по пътя (кой знае защо) забравяш обещанието си.
Сега поне няма защо да се колебаеш накъде ще тръгнеш. Дошъл си отдясно, тъй че ти остава само една възможност — наляво, към 43.
250
Трескаво отскачаш настрани, презареждаш и продължаваш да стреляш. Този път шансът е на твоя страна. С последния куршум явно улучваш някакъв важен нервен център на чудовището. С бясна скорост то се завърта около себе си, размахвайки пипала. След това хуква из залата, но за негово нещастие (и твоя радост) точно на пътя му се оказва дупката в пода.
Мини на 67.
251
И тъй, ето те пак на брега. Оглеждаш се, доколкото ти позволява мракът. Отляво в общи линии нещата са ясни. Тогава накъде ще продължиш?
Обратно нагоре по улея — отиваш на 165.
Нагоре покрай течението на рекичката — мини на 48.
Надясно покрай брега на езерото — прехвърли се на 32.
Ще опиташ да преплуваш езерото — попадаш на 119.
252
Отново над селото грее вечерното слънце. Току-що е привършила церемонията по приемането ти за член на племето. Двамата с жреца седите до неговата колиба. Отзад лежат навързаните бандити. Освен хванатите в селото, през нощта туземците са изловили около селото още десетина от тях. Тепърва ще трябва да ги измислите как да ги доставите до най-близкия полицейски участък.
— Е, бвана — тихо казва жрецът, — сега мога да ти благодаря искрено! Ти ми спаси живота.
За стотен път поглеждаш с учудване към малкия белег на гърдите му. Пълно оздравяване за една нощ — това е немислимо! Но… няма как да се съмняваш, щом го виждаш със собствените си очи.
— Каква е цялата история, почтени жрецо? Какво беше това подземие, как е възникнало?
— Подземието е строено много отдавна, никой не помни кога. Когато бях момче, старците разказваха, че пристигнали високи хора със светла кожа и го построили, но след това измрели до един от планинската треска. Минало още време, дошли Небесните богове и всичко се променило. Те ни наредили да пускаме по едно животно от всеки вид, който намерим, в онзи отвор на каменната стена над селото.
— Но как?…
— С въжета, отгоре от върха на скалата. Когато събрали от всички животни по едно, боговете поискали и човек. Тогава бил пуснат вътре мой пра-пра-прадядо. Но той се върнал и казал, че намерил вътре бога, убит от паднал камък.
След това боговете престанали да излизат, и тогава мой пра-пра-прадядо прокопал проход от техния тунел до входа на подземието. Сега ние ходим през този тунел да събираме светещ мъх, когато ни потрябва. Дръпваме с една кука отдолу въжената стълба и стигаме до тунела на боговете. След това се спускаме и качваме по него с въже. А ти как мина?
— Ами и аз така… — Не ти се разказва, че си минал през цялото подземие. — На колко години си?
— Не зная. Първи пет пъти по сто броих, после обърках сметката.
Знаеш, че трябва да си смаян от тези думи, но вече наистина си отвъд всички граници на учудването. Явно светещият мъх не само лекува рани…