– Пътниците, които са забравили да посетят безмитния магазин в Женева, могат да се обадят на член от бордовия екип. Тук имаме бутилка много хубаво уиски, което все още няма собственик. Благодаря.
Стюардът, мъж на средна възраст с боядисана в черно коса, влиза през завесите и се обръща разтревожено към Гленда:
– Какво е станало?
Тя кимва към Ник:
– Това е лейтенант Каракандес от лосанджелиската полиция. Иска да говори с вас и охраната.
Стюардът пристяга вратовръзката си и се обръща към детектива:
– Казвам се Брайън. Може ли да видя служебната ви карта?
– Разбира се.
Ник я изважда от задния си джоб и му я показва. Докато Брайън я разглежда, при тях влиза едър русокос мъж с рижава брадичка. Изглежда около трийсетте и носи широк сив пуловер, черни дънки „Левис“ и ако Ник не греши, стандартен електрошоков пистолет отдолу.
Стюардът му подава полицейската карта:
– Това е полицай Каракандес.
Охранителят я поглежда, после я връща на Ник, като се представя:
– Джери Брукс. Какво става?
– Работя по разследване, заради което бях в Европа. – Ник кимва към салона. – Мъжът на място 48А е важен свидетел във връзка с убийство. Искам да обиколя самолета и да се уверя, че няма никой, който може да е заплаха за него. Бихте ли го наглеждали, докато проверя пътниците?
– Разбира се. Как се казва?
– Едуар Брусар.
– Кога искате да направите проверката?
– Предпочитам веднага. – Ник се обръща към главния стюард. – Имате ли копие от списъка на пътниците? Ще се опитам да свържа лицата с имената.
– Да, разбира се. – Стюардът сваля лист, закачен с щипка на едно табло. – Тук са всички.
– Има ли начин да разбера кои от пътниците са взели билети в последния момент?
Брайън поклаща глава:
– От този списък, не. Можехме да го направим на изхода за качване. – Поглежда Гленда. – Имаш ли предварителния списък?
По изражението ѝ личи, че няма.
– Съжалявам – казва Брайън.
– Има още нещо – добавя Гленда. – Дори преди приземяване винаги намираме празни седалки. Някой се бави в тоалетната, други са се преместили на свободните места, за да им е по-широко. Искате ли да кажем на всички да се върнат по местата си?
Ник се замисля за секунда. Не иска да плаши пътниците след бурята – или, ако убиецът все пак е на борда, да го изнерви и да му издаде, че някой го търси.
– Не, засега няма нужда. Нека да обиколя и да видя колко хора липсват. Ако е необходимо, ще ви кажа да съберете всички.
161
ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА,
ЛОС АНДЖЕЛИС, СТАЯ ЗА РАЗПИТИ 4
– Ужасно изглеждаш, Джени. Какво, по дяволите, си взела?
Мици задържа вратата, за да излезе униформеният ѝ колега.
– Благодаря – казва му, когато той се измъква в коридора.
Харисън я поглежда мрачно от масата:
– Нищо не съм вземала – точно затова изглеждам така.
– Къде беше днес? – пита Мици, като се настанява на един стол.
– Разхождах се. Опитвах се да си избистря главата. Цяла нощ не съм мигнала.
Мици не е изненадана. Светът на момичето се е преобърнал надолу с главата, а полицайката знае, че сънят е първото, което губиш в такива случаи.
– Ще ти донеса кафе и цигара.
– Кафе и цигари? – презрително изсумтява Джени. – Голямата далавера!
– Хей, я внимавай с тона. Опитвам се да помогна.
Мици излиза и изпросва две „Марлборо ултра лайт“ и кибрит от един пътен полицай при автомата за цигари. На връщане взема две чаши черна помия, която минава за кафе.
– Заповядай, това успях да намеря.
– Благодаря. – По лицето на Харисън личи, че е решила да се държи по-добре. – Извинявай, че ти се сопнах.
– Има защо. Днес и аз съм кисела. – Мици ѝ подава кибрита. – Тук по принцип е забранено да се пуши, но пък и никой не е длъжен да ходи в неделя в полицейския участък, така че майната му.
Харисън пали. Дръпва солидна доза никотинов дим.
Пръстите ѝ треперят. Младата жена преживява сериозна криза. Мици я изчаква да дръпне още веднъж.
– Имаме един задържан – казва полицайката. – Искам да го погледнеш.
Харисън се ококорва:
– Хванахте ли го? Убиеца на Ким?
– Успокой се. Искам само да го погледнеш и да кажеш дали го познаваш.
Харисън удря с юмрук по масата:
– Ще убия този мръсник!