– Добре ли спахте?
– Comme ci, comme ça20. – Французинът вдига ръце зад врата си и бавно завърта глава наляво-надясно. – Малко съм се схванал и все още се чувствам уморен.
Ник поглежда часовника си.
– Още няма дванайсет. Ще имате цяла нощ да си починете.
Пилотът приземява самолета като по учебник. Плавно като в масло. Без нито едно друсване. От задната част на салона гръмват аплодисменти. Вероятно от ученическия спортен отбор – единствените пътници, съхранили достатъчно енергия в това време на денонощието.
Стюардесите застават на изходите и благодарят на всички, че са пътували с „Луфтханза“; пожелават им приятна вечер. Ник кимва за благодарност на охранителя Айк, който все още стои нащрек, за да е сигурен, че всички ще слязат благополучно.
Докато вървят през ръкава към терминала, Ник се обръща към Брусар:
– От Ню Йорк се обадих на административния ни отдел. Казаха, че са ви резервирали стая в хотел, но тази нощ може да преспите у нас. Имам стая за гости. Не е лукс като у вас, но сте добре дошъл.
Едуар разбира, че Ник все още смята, че трябва да са предпазливи.
– Благодаря за гостоприемството.
– Не е безкористно. Някой ден ще дойда с яхтата си в Южна Франция и двамата с Урсула ще ме разведете из Ница.
– С най-голямо удоволствие.
Десет минути по-късно двамата наближават заградените с кордони гишета на паспортната проверка. Разделят се на различни опашки: Ник – на бързо минаващата за американски граждани; Брусар – в тълпата от чужденци.
– Ще се видим от другата страна – казва детективът. – Ще ви чакам точно зад линията.
Опашката пред Ник върви бързо и скоро той застава пред намусен служител в стъклена кабинка. Униформеният мъж преглежда набързо документите му и го пуска да мине без следа от доброжелателност. Както обеща, лейтенантът минава зад другата кабинка да чака Едуар. Французинът изглеждаше доста блед, когато слязоха от самолета, и Ник се надява, че сърдечните му проблеми не са се влошили.
От паспортната проверка започват да излизат познати лица: Стив Брайънт – от гишето за американски граждани; Рико Агуеро и швейцарците Щефан и Рето – от гишето за чужденци. Ник крачи напред-назад между кабинките. Оттам вижда цялата опашка на чуждите граждани.
Сърфистът Джими Мантън минава през проверката и за момент поглежда Ник, преди да продължи към мястото за вземане на багажа. Полицаят отново наднича от другата страна. Брусар все още не се вижда.
Няма го никъде.
20 Горе-долу (фр.) – б. пр.
170
БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД
Сестра Доусън изпълнява обещанието си. В единайсет и десет прекъсва разсеяните мисли на Мици:
– Господин Уайнсток дойде. Сега ще се качи.
Точно навреме.
Четиридесетгодишният Робърт Джон Уайнсток се появява зад ъгъла и се насочва право към отделението. Сестрата хвръква към него като синя пеперуда, привлечена от костюма за две хиляди долара и дребния спретнат тъмнокос мъж, облечен с него.
Мици се колебае дали да му съобщи последната информация – че Избавителя, Джон Джеймс, или Джордж Мур, всъщност е започнал живота си като Джибрил Салех Халид ал-Фулан? Че е син на терорист, прикрит фанатик, готов да убие колкото невинни хора му позволи експлозивът под дрехите. Какъвто бащата, такъв и синът – роден да убива. Решава да не му казва. После я обхваща чувство за вина. Знае, че премълчава информацията, защото не иска изтупаният психиатър да обяви Привидението за невменяем и така да му позволи да прекара остатъка от живота си в клиника, гледайки телевизия или под полите на сестрите.
Уайнсток разменя няколко думи със сестра Доусън, после се приближава до полицаите, седнали в чакалнята. Мици с мъка се изправя от твърдия пластмасов стол, от който цялата долна част на тялото ѝ се е схванала.
– Робърт Уайнсток – представя се психиатърът, като ѝ подава ръка с безупречен маникюр. От далече мирише на парфюм. – Извинете, че ви накарах да чакате, но бях на благотворителна вечеря с кмета.
– Лейтенант Фалън. Знаете ли защо сме тук с моя колега? – Тя кимва към Ди Матео. – Имате ли представа какво е извършил този човек?
– Знам достатъчно. И ви обещавам, че ще действам максимално експедитивно, доколкото позволява професионалната етика.
Изрича тези думи с усмивка, бляскава почти колкото костюма, после ѝ обръща гръб.
– Докторе – не се сдържа Мици. Въпреки интуицията си не може да премълчи. – Трябва да ви кажа нещо. Току-що научихме информация за пациента. Нещо свързано с детството му, което трябва да знаете.