Дори отдръпването от огледалото не помага. Застанала по-назад, тя си припомня, че гърдите ѝ са твърде малки, ханшът – твърде широк, а краката – твърде къси. Баща ѝ казва, че външният вид не е всичко – но в Ел Ей това изобщо не е вярно. Момичетата в работата ѝ се присмиват, превръщат живота ѝ в ад. Такива са гаднярки, че тормозят дори управителя. Свалят го и му се подиграват, дразнят го, като заголват ту гърда, ту крак, нарочно го подпитват за приятелката му, каквато знаят, че няма и вероятно никога не е имал. Наричат го Чироза.
Ема излиза от тоалетната ядосана и потисната както винаги. С наведена глава и засрамено закривайки рожденото петно с ръка, тя тръгва към изхода, за да глътне малко свеж въздух.
– Хей, гледай къде вървиш!
Сблъскала се е с Чироза и е направила и неговия ден толкова скапан, колкото своя. Бутнала е чашата от ръката му и горещото кафе се е разляло върху панталона и обувките му и в момента той подскача като опарен котарак.
– О, боже! Извинявайте!
Тя хуква след него, взема чашата от лявата му ръка и намокрените с кафе листове хартия от дясната.
– Ето, имам кърпички. Много съжалявам! – Оставя нещата му и изважда пакет салфетки от чантичката си. – Каква поразия! Страшно...
Той ѝ обръща гръб и ядосано се отдалечава към мъжката тоалетна.
– Боже господи! – изсъсква Ема и тропва гневно с крак.
Готова е да се разпсува и да оскубе цялата си скапана коса, но това не ѝ е в характера. Не е възпитана така. Поема дълбоко въздух и се опитва да се успокои. Дори да я уволнят, чудо голямо. И без това работата не струва.
18
„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, КЪЛВЪР СИТИ
Когато Матиас Свенсон се появява, Мици веднага разбира защо Сара Кени и вероятно всяка друга жена на снимачната площадка, е влюбена в него. На около трийсет и пет, той има гъста като лъвска грива руса коса, висок е вероятно около метър и деветдесет и несъмнено е бил викингски воин в някой от предишните си животи. Студените му сини очи и невероятно белите му зъби издават потаен хищник – жесток звяр с примитивен нагон, който несъмнено редовно задоволява.
– Матиас – представя се Свенсон, с протегната воинска ръка и добре отработена холивудска усмивка. – Аз съм режисьорът.
– Мици Фалън, полиция на Лос Анджелис. – Ръката ѝ се изгубва в огромната му длан. – Това е партньорът ми, Ник Каракандес.
Ник само кимва.
Мици поглежда любопитно режисьора:
– От Европа ли сте, Матиас? Не мога да разпозная акцента ви.
Той се засмива:
– Повечето хора не могат. От Швеция съм, но името ми е немско. Означава „божи дар“. – Досеща се за мислите ѝ и добавя: – Не е избрано от суета. Родителите ми са ме кръстили така, защото майка ми е имала няколко неуспешни бременности. Била е доста възрастна, когато ме е родила.
Мици би могла да хлътне по този тип. О, да, ако имаше машина на времето да я върне в моминските ѝ години, в някоя хижа сред заснежените скандинавски планини, с мек килим пред бумтящата камина – как само щеше да хлътне! Тя поглежда Сара. Одобрителен поглед на по-голяма сестра. Солидарно женско съгласие да прави каквито иска глупости, пък после да му мисли.
– Опасявам се, че имам лоша новина за вас, господин Свенсон – намесва се Ник, нетърпелив да стигнат до истинската цел на посещението си. – Вашата сценаристка Тамара Джейкъбс е мъртва.
– Тами? – Свенсон изглежда искрено потресен. – Мъртва? Как?
– Тялото ѝ бе открито в океана, близо до Манхатън Бийч – допълва Мици.
– Боже мой!
– Знаете ли дали има близки приятели, роднини?
Свенсон се замисля за миг.
– Със съпруга ѝ се разделиха преди няколко години. Това е поверителна информация. По взаимно съгласие, доколкото знам. – Пак замълчава за малко, за да намери подходящи думи. – Мисля, че прекарва повечето време в чужбина – с новата си половинка.
Натъртеният тон не убягва на Ник.
– Кога за последен път видяхте Тамара, господин Свенсон?
– Аз ли? – Шведът изглежда смутен. – В сряда, струва ми се. Да, почти съм сигурен. – Поглежда Ник, после колежката му. – Сега си спомних, беше следобед. Седнахме на кафе пред студиото и обсъждахме сценария.
– В колко часа?
– Не помня точно. – Свенсон вдига голите си китки, за да покаже, че няма часовник. – Аз съм човек на изкуството, не съм вързан с тези окови. Сигурно е било към три-четири.