Сам Крайстър
ТАЙНАТА НА ТОРИНСКАТА ПЛАЩАНИЦА
На Дона и Бил за безценните ви дарове –
време и разбиране
Тухла по тухла поклонниците разграждат многовековното светилище. Те знаят, че освобождават безмилостна и убийствена сила – сила, която може да спаси всичко свещено за тях, или да го унищожи завинаги.
ПЪРВА ЧАСТ
Йосиф, като взе тялото, обви го с чиста плащаница, и го положи в своя нов гроб, който бе изсякъл в скалата; и като привали голям камък на гробната врата, отиде си.
Матей 27:59-60
1.
СРЯДА ВЕЧЕР
БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС
Много са причините той да убива. Много са причините да се кани да убие отново точно в този момент.
То е необходимост. Неутолима жажда. Копнеж, глождещ импулс. Като секса. Когато не го прави, мисли за това. Фантазира. Планира. Упражнява се. Убиването за него е необходимост, неизбежна като дишането. Но е по-приятно. Запомнящо се. Това убийство ще бъде лесно. Съвършено. Най-доброто досега. Неубитите винаги са. Така ги нарича той. Не „живите“. Не „следващата жертва“.
Неубитите.
Спокоен квартал. Жена, живееща сама. И дори не подозираше, докато работеше в спретнатото задно дворче, че той е проникнал в живота и дома ѝ. Лежи и чака от няколко часа, незабележим като куче в любимо скривалище; наострил уши, следи шумовете из къщата; лукавият му ум си представя всяко нейно движение.
Тихо подрънкване – тя разчиства след самотната си вечеря.
Леко туп – затваря миялната машина.
Трак, дзън, бръм – затваря микровълновата и тя се включва, вентилаторът поработва няколко секунди. Може би е извадила претопления полуфабрикат, преди да е изтекло времето, защото е умирала от глад след работния ден.
Туп, туп. Пълни чашата си с лед от камерата на високия хладилник до кухненската врата. Чаша вода, която ще изпие в леглото.
Щрак, щрак, щрак. Гаси лампите. Затваря вратите.
Цап, цап. Цап, цап. Стъпки. Приближава се. Качва се по стълбите. Стъпва тежко. Уморена е. Смазана след трудния ден. Копнее да си легне в голямото меко легло и да заспи. Да спи дълго.
Тихо щракване. Нощната лампа сгрява голямата спалня с мека светлина. Изскърцване на брава. Шуртене на вода. Това е добре. Взема си душ. Приятен и горещ. Топла баня, за да е чиста, когато си легне.
Свежа за смъртта.
Той чака. Брои секундите и минутите. Седемстотин и двайсет секунди. Дванайсет дълги минути. Бръмчене на сешоар. Не трябва да си ляга с мокра коса. Не е полезно. Още едно щрак. Чува се говор – от скромния плоскоекранен телевизор, закрепен на стената. Дискретен, не грозен. Някой мъж би избрал по-голям. Този подхожда на женския вкус. Музика. Филм. Новини. Сменя каналите. Търси нещо, с което да се разсее от тежкото ежедневие. „Вечерно шоу“. „Конан“. „Д-р Хаус“. Щрак. Лекото пращене на плазмения екран.
Тишина.
Едно последно щрак. Лампата.
Мрак.
Той лежи. Под леглото. Наслаждава се на заглъхващото ехо от последните шумове – като парченце нафора, топящо се върху езика. Остава само тишина. Гробовна тишина. Той чува шепота на дъха ѝ, тихи въздишки като утринен бриз. Сънят я подготвя нежно за Бог и за него. Той се измъква от скривалището си. Бавно. Грациозно. Като смъртоносен хищник от леговището си. Излиза на открито. Приближава се към плячката. Настръхнал от възбуда.
Хваща с една ръка гърлото ѝ, с другата притиска устата ѝ. Тя отваря ужасено очи. Той ѝ се усмихва и прошепва:
– Dominus tecum ( Бог с теб)
2.
ЧЕТВЪРТЪК СУТРИН
МАНХАТЪН БИЙЧ, ЛОС АНДЖЕЛИС
Ноември е, но сред дюните температурата все още е над трийсет градуса. Това не е необичайно за Калифорния. Златна есен като компенсация за скапаното лято. Трийсетгодишният детектив от отдел „Убийства“ Ник Каракандес закрива сивосините си очи с ръка срещу слънцето и се вглежда в искрящите диамантени вълни на Тихия океан. С избелелите си дънки и черно кожено яке, едрият полицай се откроява върху пясъчната височина.
Напряга зрението си и вижда повече от всеки друг. Със сигурност повече от оваляния в пясък труп, около който се суетят съдебният лекар и криминалистите. Много повече от къпещите се, които надничат от водата.
Ник вижда бъдещето.
Един месец напред, за да сме точни. Вижда как яхтата му се отдалечава навътре в океана с издути платна, с една-две корди, влачещи се отзад във водата – вижда време, когато неща като този злощастен труп ще бъдат далечен спомен.
– Ник! Я се довлечи насам!
На света има само една жена, която си позволява да му говори така. Ник сваля ръката си и поглежда с присвити очи своята колежка и началник – лейтенант (трети ранг) Мици Фалън.
– Идвам! Имай милост.
Трийсет и деветгодишната майка на две деца е на двайсет метра пред него, вече нагазила в калифорнийските пясъци.
– Хей, дангалак – провиква се, – ще покажеш ли, че си най-бързият разследващ полицай, както съм те учила, или съм се объркала и си просто един обикновен ленивец?
Той се усмихва:
– Аз съм най-бързият разследващ полицай, госпожо началник! Какво е ленивец?
– Тропически бозайник с къс врат и дебел задник. Много е бавен и прекарва повечето време в спане.
– Завиждам му.
Мици го държи за топките още от първия му ден в отдела, вече пет години. Той тръгва послушно с нея към веещата се от вятъра найлонова лента на десетина метра от водата. Много скоро местопрестъплението ще изчезне, погълнато от негово величество прилива, този стар съучастник в много убийства.
Ник и Мици показват значките си на униформените полицаи, охраняващи района, обуват калцуни и отиват при съдебния патолог Ейми Чан – потомствена лекарка с китайски произход и мозък, по-голям от държавния дефицит.
– Здрасти, докторе – поздравява я безгрижно Мици. – Някакъв шанс дамата да е починала от естествена смърт? Довечера съм на мач.
Патоложката не ги удостоява с поглед. Добре познава Мици и Ник. Прекалено добре.
– Няма такъв шанс. Освен ако не приемем за нормално да влезеш да се къпеш облечена, след като току-що са ти извадили два зъба, изтръгнали са едното ти око и са ти прерязали гърлото.
– Леле, тоя зъболекар ще да е бил много некадърен – измърморва Ник, като се надвесва над трупа.
– Обама ще има да отговаря за много поразии – приближава се и Мици. – Не трябваше да се бърка в здравното осигуряване.
– Все пак очисти Бин Ладен. Можем да го смятаме като смекчаващо вината обстоятелство.
Ейми ги поглежда и поклаща глава с престорено неодобрение:
– Шегаджии! Нямате ли грам уважение към това, което се случва тук?
Ник я поглежда в очите. Между тях прехвърча искра. Мъничка, но все пак я има.
– Тонове уважение – отговаря той. – Просто много добре го прикриваме. Черният хумор е единственият начин да предпазим крехката си психика.
Ейми го поглежда игриво, като се опитва да изглежда строга:
– Бих го нарекла по-скоро мръсно подсъзнание.
Лейтенант Фалън минава покрай един криминалист, пресяващ пясъка, търсейки нещо, което може да е изпаднало от трупа. Заобикаля тялото, като го оглежда от различни ъгли, сякаш е произведение на съвременното изкуство, чийто смисъл все още не може да разгадае.
– Някакви лични документи?
– Не – отговаря Ейми. – Нали не очакваше, че ще имате такъв късмет?
– Трябваше да попитам. – Мици продължава да обикаля, вече по-бавно. Навежда се да разгледа крайниците на жертвата. – Имаш ли представа колко време е била във водата?