Тя вдига очи към тавана и възкликва:
– О, Боже, защо ни причиняваш това? Ние сме добри хора, опитваме се само да служим на ближния.
– Имай малко вяра на Стареца. Това е последният модел хибрид. От тях има много по-малко.
– Колко по-малко?
– Миналата година „Лексус“ са продали десет хиляди в страната. Оборотът спаднал драстично след земетресението и цунамитата в Азия, и разбира се, след рецесията у нас.
– О, какво облекчение – саркастично измърморва тя.
– В Ел Ей има само две хиляди, а с тази спецификация – няколкостотин. – Ник поглежда часовника си. – Помолих да ни пратят малко подкрепления.
– Чакай да позная... Сандра и Денис от „Грабежи“.
Той се усмихва:
– Проявиха желание.
– Не се съмнявам.
– Виж, с тяхна помощ до обяд ще сме проверили всички сервизи, фирми за коли под наем и застрахователи и ще сме по петите му.
На Мици ѝ хрумва друга вероятност:
– Сигурен ли си, че не е колата на жертвата? Вторият автомобил на Тамара?
– Вече проверих. Не е.
Тя отваря пликчето и му подава джинджифиловия мъфин.
– Много си задобрял. Ето, почерпи се. Заслужаваш. – Премества се на своето бюро с кафето и боровинковия мъфин. – Само да изям това нискокалорично подобие на сладкиш и тръгвам за студиото да говоря с архивиста. Ще дойдеш ли, или трябва да си тук?
– Ти върви – отговаря Ник, докато се взира в данните на монитора. – Искам да довърша следата с лексуса. По-късно ще дойда при теб. Става ли?
– Добре. Проследи този хибрид, преди да докладваме на капитана следобед, и може би ще можеш да поканиш Сандра и Денис на питие.
Той се усмихва:
– Ще се скараме, ако не престанеш.
Мици вдига ръце сякаш се предава и отваря торбичката с мъфина.
– Добре, добре, само предлагах.
23
„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, КЪЛВЪР СИТИ
Трийсетместната прожекционна зала на ръководството е най-луксозният киносалон, който Мици Фалън е виждала. Помещението е потопено в полумрак, с такава температура, че да ти е комфортно по фланелка, и толкова съвършено конструирано от акустична гледна точка, че се чувстваш, сякаш носиш шумоизолиращи слушалки.
Асистентката Сара Кени минава грациозно по невероятно мекия син килим покрай накланящи се назад кожени кресла. Мици погалва облегалките им, докато върви след нея.
– Леле, толкова е уютно, че бих живяла тук. – Поглежда напред и спира, когато екранът се осветява. – Какво е това? Ще се прожектира ли нещо?
Сара спира и поглежда екрана. Всичко върви назад. Някой превърта записа.
– Това е откъс от „Плащаницата“ – Сара посочва зад екрана, отстрани на малкия салон. – Отзад има прожекционна стаичка. Там отиваме. Архивистът сигурно подготвя записа за вас.
Мици бързо се мушва между редовете и се настанява на едно кресло с ентусиазма на малко дете, изведено на разходка.
– Хайде да погледаме малко!
Сара я поглежда неодобрително.
– Само този откъс – примолва се Мици и се сгушва удобно в креслото. – Хайде, отпусни се.
Сара е принудена да се присъедини. Подпъхва стилната си бяла рокля под манекенските си бедра с безупречен тен и натиска едно от копчетата на креслото. Огромни вградени в стените високоговорители огласяват залата със симфония от реалистични звуци: далечен тътен, трясък от мълния и съскане от нагорещен въздух, когато слънцето като грамадно оранжево кълбо се издига в сивкавата мараня, която изпълва екрана. Камерата спира върху едно възвишение и се приближава към двама центуриони, застанали на стража до скалите.
Сара намалява звука до по-приемлива сила, навежда се към Мици и обяснява:
– Спомняте ли си молбата на Йосиф от Ариматея да вземе тялото на Исус и да го погребе в семейната си гробница? Това тук е следващата сцена – при гробницата на хълма Голгота.
В залата прокънтява гласът на разказвача:
– А като се мина съботата, на първия ден от седмицата, дойдоха Мария Магдалена и другата Мария да видят гроба.
– Това е временна версия. Думите са от Матей:28 – прошепва Сара, горда от религиозните си познания.
А, ето, стана голям трус – продължава разказвачът, – защото ангел от Господа слезе от небето и пристъпи, отвали камъка, и седна на него. Изгледът му беше като блескавица, и облеклото му бяло като сняг. И в страха си от него стражарите трепереха, и станаха като мъртви.
Центурионите хукват да бягат и екранът се изпълва с ослепителна светлина. Камерата дава близък план на счупен римски печат, паднал на земята до огромна канара, и зеещия вход на гробницата. Сара посочва екрана с безупречния си маникюр:
– Печатът е важен, защото символизира властта на римския император. През онази епоха е имал огромно значение. Отчупването на печата от входа на гробница, в която е погребан екзекутиран престъпник, е било израз на неуважение към императора и се е наказвало със смърт.
– Моят началник има същото отношение към чашата си за кафе. Ако някой я ползва и я счупи, може направо да си върне значката и да си подава молбата за напускане.
От внезапно разразилата се непрогледна пясъчна буря изникват силуетите на две уплашени жени. Вървят притиснати една до друга. Телата и лицата им са плътно увити с траурни плащове. От високоговорителите прозвучава ангелски женски глас:
– Вие не се бойте, защото зная, че търсите разпнатия Исус. Няма Го тук, защото възкръсна.
– И на мен ми трябва такова чудо, за да накарам моя да стане от дивана – измърморва Мици, като свива рамене.
На големия екран се появява разголен красив ангел. Дългата златиста коса и белите криле закриват само толкова подробности, колкото да мине през моралната цензура. Ангелът кимва на уплашената Мария Магдалена и приятелката ѝ:
– Дойдете и вижте мястото, гдето е лежал Господ. Идете скоро да кажете на учениците Му, че е възкръснал от мъртвите
– Защо някой не прояви малко оригиналност и поне веднъж не покажат дебел ангел? – измърморва Мици, като поглежда Сара. – Или чернокож ангел, или латино? Защо ангелите винаги са голи бели красавици?
Кадърът застива на последната сцена и спестява на асистентката необходимостта да отговори. После филмът отново тръгва назад на бързи обороти и след малко екранът става черен.
– Сменят ролките – обяснява Сара. – В следващата сцена жените слизат в гробницата и установяват, че е празна. Откриват само погребалната плащаница. – Изведнъж млъква, сякаш си е дала сметка, че е издала прекалено много подробности. Изправя се. – Хайде да вървим да вземем вашите копия.
Мици неохотно се измъква от нежната прегръдка на мекото кресло и тръгва след нея.
– Какво става след това?
– Ще минем отзад, през помещенията зад екрана, и ще ви заведа при главния архивист.
– Знам. Имах предвид във филма.
– Инструктирана съм да говоря само за заснетите кадри и за готовия сценарий, от който ще получите копия.
– Какво са ви инструктирали?
Сара се забързва и отваря шумоизолиращата врата в дъното на залата. Двете влизат в коридор с тоалетна отляво и складово помещение отдясно. Напред има друга масивна врата с табелка: „Джон Кей-старши. Главен архивист“.
– Чакайте – възразява Мици.
Сара се спасява от неудобните въпроси в голямо хладно помещение, пълно с достигащи до тавана етажерки, в които са подредени кутии за филмови ролки. Посочва в дъното, където се вижда работно бюро, а зад него – дребен старец, прегърбен пред три монитора и с големи слушалки, които обхващат почти цялата му гола като църковно кубе глава. Сара прошепва:
– Това е господин Кей. Има смущения в растежа и слухът му е увреден, но иначе е много симпатичен човек.
Мици хваща младата жена за ръката точно когато последната се кани пак да се измъкне.
– Слушай какво, умнице, когато свършим тук, ще ми разкажеш всичко! Дори ако се наложи да те извлека за хилавите крака през паркинга и да те закарам в участъка.
Разтреперана, Сара едва извървява последните няколко крачки до бюрото на архивиста.