Ейми отново я поглежда:
– Стига, Мици, знаеш, че трябва да измеря телесната температура и да проверя данните за приливите. Твърде рано е, за да получиш учтив отговор.
– Само питах.
Ейми напъхва термометър през очната кухина в мозъка. Това ще ѝ покаже приблизителния час на смъртта с точност до три часа. Поглежда плискащите се вълни наблизо. След като се консултира със специалист по приливите и отливите, ще получи по-добра представа кога може да е издъхнала жертвата. Изважда ножичка, изрязва ноктите на трупа и ги прибира в пликче.
Мици все още виси над нея и тя от неудобство се опитва да ѝ каже нещо по-конкретно:
– Със сигурност е престояла няколко часа във водата, но по-малко от денонощие. За момента само това мога да кажа.
Изправя се, изтръсква се от пясъка и дава знак на двама санитари, които чакат отстрани с голям чувал от материя, която пропуска водата, но задържа твърдите частици.
– Хайде, момчета, опаковайте.
– Какъв изверг би направил такова нещо? – измърморва Ник, като оглежда разкъсаната обезобразена плът.
– Тук няма кой знае каква загадка – отбелязва Ейми, като сваля лилавите си гумени ръкавици и затваря металното куфарче. – Някой от особено опасните изверги, нали се сещаш – от типа, който го е правил и преди и няма да спре дотук.
3.
ПО ОБЕД
ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС
Закусвалнята в мола е отворена за всеки. Клиенти на магазините и служители от близките учреждения се блъскат като говеда на корито за водопой. Стресирани сервитьори крещят поръчки в задушното помещение и блъскат по номерираните копчета на касовите апарати.
Младеж на около двайсет и пет, с маслинов тен, тъмна коса и още по-тъмни очи търпеливо чака в суматохата. Остров на спокойствието сред буйната река на нечовешката грубост. Безучастно изчаква реда си, взема купичка японска супа мисо, кутия суши и кафе, плаща. С тази диета поддържа тялото си хилаво – стройно, ако предпочитате това по-любезно описание – твърде дребно и слабо за жените, предпочитащи яки, широкоплещести мъжаги. Затова във фабриката, в която работи, го наричат „Чироза“.
– Дайте да ви помогна.
Той бързо премества няколко стола и маси, за да разчисти пътя на възрастен мъж и жена му, в инвалидна количка, всред човешката джунгла до подходящо място, където да оставят подносите си.
– Много сте внимателен – кимва за благодарност старецът, след като сяда.
– Няма проблем, за мен е удоволствие.
Младежът взема таблата си и сяда на маса, няколко метра по-встрани. Усмихва се на възрастната двойка, докато сипва соев сос в лютата паста уасаби, разбърква с клечките и потапя в сместа парченце риба тон. Отново насочва вниманието си към потока от хора наоколо. Те го очароват. Всички до един. Дори малчуганите са му интересни. Малки човешки същества, неподозиращи какво им готви бъдещето или каква роля ще изиграят в живота на стотици хора.
Една учителка води върволица чуждестранни ученици – китайчета, доколкото той може да прецени – в колона по две; малки херувимчета, хванати за ръце. Носят еднакви оранжеви престилки и шапчици; приличат на кукли, току-що излезли от поточната линия. Младежът си спомня, че някъде бе видял един плакат, според който в Китай има толкова хора, изучаващи английски, колкото са хората в самата Англия. Светът се променя, той – също.
Погледът му спира върху официално облечена блондинка в зряла възраст, която трескаво се опитва да намери звънящия си телефон в черна кожена чантичка. Пантера, минала най-добрите си години. Елегантното облекло и добрата диета не могат да скрият пораженията от възрастта и калифорнийския климат върху косата и кожата ѝ. Тя бързо открива айфона си, но не изглежда доволна. Явно обаждането не е от съпруг или любовник. По-скоро е отчаян зов от някой колега – вик за помощ от службата, откъдето току-що е излязла.
Младежът ѝ се усмихва, когато минава покрай него. Вижда нещо познато в очите ѝ. След малко се досеща какво и щраква с пръсти. Жената му напомня на онази от снощи.
Онази, която уби.
4.
Катафалката на патолозите – бял микробус додж с тъмни стъкла – безшумно оставя коловози в чистия пясък, докато се отдалечава с печалния си товар. Тълпи любопитни плажуващи се връщат като зомбита към кърпите и шезлонгите си, сякаш нищо не се е случило. Животът продължава – дори след смъртта.
Ник Каракандес излиза от оградения с найлонова лента район на местопрестъплението и тръгва като въжеиграч по тънката граница между сушата и океана – линията, където тъмната вода среща белия пясък, после тайнствено изчезва в пяната на оттеглящата се вълна. От североизток вятърът се усилва и Ник се заглежда към искрящия хоризонт.
Съвсем скоро вече няма да разследва убийства.
Всъщност скоро изобщо няма да работи в полицията. Предизвестието му тече. Високият мускулест мъж е взел решението преди години, след нещастието, за което не говори никога – трагедия, която би накарала дори най-отдадения полицай да напусне. Оттогава изчаква, живее по инерция, събира пари; междувременно изкара капитански лиценз и довърши ремонта на едномачтовия си платноход. Точно след трийсет дни ще отплава към залеза и ще започне съвсем нов живот.
Мици поглежда към изчезващата във водата найлонова лента и униформените, които току-що е инструктирала да започнат да разпитват зяпащите зомбита.
– Според теб как Господин Изверг я е докарал до тук? Не видяхме следи от гуми, а пясъкът е мек като моя корем.
Ник посочва на изток към една черна ивица, която преминава през плажа от главното шосе до ниска постройка, разположена малко навътре в океана.
– Онова е Аквариумът. Предполагам, че е прекарал колата максимално навътре по кея, после е отворил багажника и е изхвърлил трупа.
– Мога да си го представя. Жената не тежи повече от четиридесет килограма, не е било трудно да я вдигне.
Мици поглежда към края на кея, водещ до океаноложката лаборатория и аквариума – голяма атракция за местните богаташи и децата им. Не и за нейните. Близначките са алергични към всичко, свързано с наука. Предпочитат да ритат топка, да играят видеоигри или да се заяждат със съседските момчета.
Двамата с Ник тръгват към кея и в съзнанието на Мици отново изниква образът на мъртвата жена. Здравословна диета, добре поддържана коса, хубава кожа. Вероятно е живяла добре – до момента, когато дяволът е стигнал до името ѝ в списъка си.
– Направи ли ти впечатление, че нашата неидентифицирана жертва все още бе с бижутата си? – Мици завърта малката венчална халка, която носи вече близо две десетилетия, и я показва на Ник. – Имаше камък, толкова голям, че бойскаутите могат да се обучават на скално катерене върху него.
– Със сигурност не е грабеж. Съдейки по жестокостта на другите рани, престъпникът не би се поколебал да отреже пръста, ако е искал пръстена.
– Каква е причината тогава? Провален опит за отвличане?
– Може би, но в такъв случай трябваше да има искане за откуп. Дори ако съпругът – ако приемем, че има такъв – се е страхувал да ни се обади.
Мици пак се замисля за трупа.
– Да, няма логика. Похитителите убиват жертвите си, след като преговорите за откуп приключат, не преди това. Дотогава близките са се притеснили до смърт и са дотърчали при нас. Ако е имало отвличане, трябваше вече да знаем.
Тя се обръща и пак поглежда към местопрестъплението.
– Видя ли какво е направил със зъбите и очите ѝ? Искал е да я обезобрази.
– Да, със сигурност не го е извършила феята на зъбките.
– Съгласна съм, но и престъпниците имат морални принципи. Дори уличните бандити в Комптън не правят такива неща, а те са най-жалките отрепки в бранша.
Докато се изкачват по пясъчния насип към кея, на Ник му хрумва, че убийството напомня дело на професионалист – макар и луд.
– Последното подобно нещо, което съм виждал, беше от италианците в долината – споделя той. – Бяха разфасовали един от своите, след като ги предал. Отмъщение. Чисто и просто.