– Не се притеснявайте.
– Да поръчам ли и за вас?
Мици е виждала по-апетитни гледки в миялната си машина, затова учтиво отказва:
– Не, благодаря.
– Много изпускате.
Отчето се усмихва добронамерено и постила бяла престилка върху черното си расо. Загребва с лъжицата и бавно я поднася към устата си. Преглъща с наслада всяка хапка. Не сърба лакомо. Не бърза. Не прахосва нито капка.
След цяла вечност отецът безшумно оставя лъжицата в купичката, маха салфетката и избърсва устните си.
– Голяма вкусотия – заявява. – Изпуснахте прекрасна гощавка.
– Казвали са ми, че въздържанието е полезно за душата, отче.
– Но не толкова полезно за стомаха – засмива се той. – Е, сигурно не сте дошли да си приказваме за супа. По телефона казахте, че се интересувате от свещената Торинска плащаница.
– Да, така е. – Мици приближава стола си до бюрото. – От архиепископията ми казаха, че това е във вашата специалност.
– Наистина. Цял живот се интересувам от плащаницата. Казаха ми, че е във връзка с криминално разследване. Мога ли да попитам от какво естество?
– От актуално естество. Не се засягайте, но за момента не мога да ви кажа повече.
– Разбирам. Какво точно искате да знаете?
– Мислите ли, че плащаницата е автентична?
– Видях Sacra Sindone3 при последното ѝ излагане в Торино. Самото ѝ присъствие ме изпълни с убеждението, че това е покривалото на Божия Син.
– Как така? Откъде сте толкова сигурен?
Лицето му се озарява:
– Като Божи служител просто разбрах.
Тя отваря бележника си и си придава наивен вид.
– Само секунда. Тук съм записала нещо, което прочетох в интернет. – Разлиства една страница, после друга. – А, ето. Учените, извършили въглеродното датиране на тъканта, твърдят, че плащаницата не може да е била на Христос, защото произхожда от Средновековието, цитирам: „несъмнено между 1260 и 1390 година“.
– Грешат. Датирането беше извършено преди около трийсет години. Тогава методът не беше толкова прецизен, колкото сега. Имаше недостатъци.
– Наистина ли?
– О, да. Не са рядкост случаите, в които въглеродният метод дава няколкостотин години грешка.
– Няколкостотин, да, но повече от хиляда...
– Грешката си е грешка, детективе. – Отчето облизва предните си зъби, за да се наслади на последните остатъци от супата. – Ако представяте веществени доказателства в съда – ДНК, кръв или пръстови отпечатъци – и има дори малка неточност, съдията ги отхвърля, нали така?
– Така е. Но дори в наши дни учените, които са изследвали плащаницата – големите умове от Оксфорд, Аризона и Цюрих – твърдят, че датирането е точно.
– Разбира се, че така ще кажат. Нали защитават репутацията си. Вижте, рентгеновите лъчи бяха изобретени през деветнайсети век и бяха истинска революция с възможността да се надникне в човешкото тяло, да се лекуват разни болести и така нататък. Обаче тези стари апарати бяха далеч от прецизността на съвременните технологии, пропускаха хиляди неща. Същото беше и с въглеродното датиране. Когато са правени тези изследвания, то едва прохождаше и в случая е станала голяма грешка, точно както при рентгеновите апарати от деветнайсети век.
Изражението на Мици показва, че аргументите му не ѝ звучат убедително.
– Освен това се намесват и други фактори – цял куп.
– Какви например?
– Като начало пробите са били взети от неподходяща част на плащаницата.
– Как може да има неподходяща част?
– Много просто. Покровът е голям и много древен. Около четири и половина метра дълъг и метър и двайсет широк. С времето се е повредил – от сгъване, от намокряне и най-вече от пожара в Сент Шапел в Шамбери във Френските Алпи, където е бил съхраняван. Затова с течение на вековете обгорените, изцапаните и износените участъци на плата са били реставрирани, между старите нишки са втъкавани нови. Опасявам се, че въглеродното датиране е направено върху някой от поправените участъци, а не върху оригиналния плат.
– Не са ли взели проба от оригиналния плат?
– Изглежда, че не.
– Извинете ме, може би съм твърде глупава, но не мога да разбера как е възможно да се допусне такава грешка.
Отчето я поглежда озадачено:
– Какво имате предвид?
– Ами, съдейки по това, което четох, именно Църквата е определила от кои участъци да се вземат проби, а не учените. Ако са знаели, че платното е кърпено, защо не са взели проби от оригиналния плат?
Маевски я поглежда раздразнено:
– Свещената плащаница не е кърпена. Реставрирана е майсторски чрез почти невидимо втъкаване на нови нишки между старите. Църквата не е заблудила никого. Представителите ѝ просто не са знаели, че тези участъци са били реставрирани.
– Искате да кажете, че няма документи, които доказват, че платното е било поправяно през Средновековието?
– Точно така.
– О, стига – не скрива скептицизма си Мици. – Това е най-прочутата религиозна реликва на всички времена. Как може никой да не е записал какво е правено с нея и кога?
– Бъдете така любезна и ми позволете да довърша – измърморва Маевски, като я поглежда строго. – Липсата на документация не е нещо необичайно. През изминалите две хиляди години много неща са се загубили или са били унищожени. Жалко е наистина, но много документи и свидетелства, свързани с плащаницата и други важни религиозни реликви, са изчезнали през вековете.
– От личен опит, отче, знам, че важните документи се губят или биват унищожавани само тогава, когато някой го иска.
– Ние не сме дребни мошеници, които крият данъци, нито измамници, детективе – обидено изтъква Маевски.
Възмущението му не трогва Мици:
– Фалшификаторите са си фалшификатори, отче, дори да са президенти, политици или духовници.
Той въздъхва отегчено:
– Знаем от документирани източници, които притежаваме, че след пожара във Франция през 1532 г. четири монахини от Ордена на света Клара са възстановили значителна част от плащаницата. По същия начин можем да докажем, че подобна реставрация е извършена и през 1694 година.
– Не искам да ви притеснявам, отче, но това са шестнайсети и седемнайсети век, доста след тринайсети век, откогато е датирано платното.
Маевски се обръща настрана и дръпва горното чекмедже на бюрото си. Прокарва пръсти по подредените вътре зелени папки. Изважда една от средата.
– Виждали ли сте качествени снимки на плащаницата, детективе?
– Само тези, които са в Интернет.
– Те са с лошо качество. – Отецът отваря папката. – Ето. – Подава ѝ два листа. – Това са снимки с висока разделителна способност, направени с одобрението на Църквата. Отляво е предната страна на плащаницата, а отдясно – задната.
Мици ги разглежда както ако бяха снимки от местопрестъпление – първо поглежда всичките набързо, после се връща на първата и се взира внимателно във всички детайли.
Той се приближава със стола си и прокарва пръст по скръстените ръце на мъртвеца на лявата снимка.
– Това е отпечатък от мястото, където един от железните гвоздеи е бил забит в китката на Божия Син – не в дланта, както мнозина са считали, а между костиците в основата на китката. – Отецът премества пръста си върху торса. – Тези бледи кръстосани линии са следи от флагрумите на войниците...
– Флагруми?
– Камшици с метални шипове по дължината на кожения език.
Мици ясно вижда всичко, което описва Маевски. Детайлите са впечатляващи. Специалист по смъртта и мъртъвците като нея дори би могъл да различи посоката, в която е текла кръвта от раните.
Маевски забелязва стъписването ѝ пред това тайнство – пред чудото.
– Трудно е за обяснение, нали?
– Така е – съгласява се тя, като се вглежда в друга снимка – увеличено изображение на главата и лицето.
Изглежда смразяващо истинско. Тя напряга паметта си, но не си спомня да е виждала или дори чувала за труп, който да е оставил отпечатък върху какъвто и да е плат или тъкан.
Старият духовник се навежда към посетителката си. Тя усеща топлия му дъх, все още миришещ на супа.