Отпред спира мерцедес S класа; от него слизат двама мускулести латиноси и влизат в къщата. След двайсет минути излизат на терасата, пушат пури и броят пари. Изтичват навън и се качват в лъскавата лимузина. След малко лампите в къщата започват да изгасват.
Момичетата постепенно се разотиват. Спечелили са достатъчно. Джей Джей се пита какво ли е да лежиш в техния мрак, на дъното на малкото им блато и да ги дебнеш.
Лесна плячка.
Той си представя разположението в къщата. Как ще влезе и ще излезе. Накъде да кара, след като свърши. Когато Харисън е вече мъртва.
44
Мици оставя чантата и сакото си в антрето. Казва си, че трябва да се успокои, но сърцето ѝ сякаш ще изскочи от гръдния кош.
Връща се в дневната и поглежда дъщерите си. Джейд изпреварва въпроса ѝ:
– Аз го пуснах. – Вижда гневното изражение на майка си и добавя: – Все пак ми е баща.
Амбър се отдръпва малко от Алфи и сестра си. Иска да бъде близо до майка си, ако започнат да прехвърчат искри.
Мици хвърля убийствен поглед към съпруга си. Не ѝ се вярва, че това е мъжът, за когото е пожертвала осемнайсет години от живота си; мъжът, с когото е искала да прекара всяка своя секунда на този свят.
– Вечеряме и после си тръгваш.
– Трябва да поговорим, Мици. Знаеш, че трябва – казва Алфи, сякаш той е умният в семейството, той е разумният, който ще измисли как да се справят с тази опасна ситуация. Повдига кофата с пилешкото. – Защо не донесеш чинии да си разделим тази вкусотия?
Гневът ѝ се разпалва. Как смее този мръсник да идва сякаш снощи нищо не се е случило, сякаш не е нищо особено?
– Аз ще донеса. – Джейд става и изтичва в кухнята.
Тя знае, че майка ѝ всеки момент може да избухне, и не иска да се случи нещо лошо.
– Няма какво да говорим, Алфи. Обадих се на адвокат и ще поискам развод – хладно и решително заявява Мици, но някакво съжаление бодва сърцето ѝ, става ѝ тъжно, че любовта на живота ѝ се е превърнала в кошмар. Може би вината е нейна. Може би причината е в работата ѝ.
Няма значение. Трябва да бъде силна сега.
– Не го прави, Мици. – Гласът му е тих и разумен. – Знам, че оплесках нещата. – Звучи, сякаш се разкайва. – Страшно ги оплесках, нали? Но ти знаеш, че те обичам. Обичам теб и момичетата повече от всичко на света.
Той става от стола и се примъква към нея от другата страна на масата. Мици вдига ръка:
– Спри! Изобщо не се приближавай, Алфи. Не смей да ме докосваш!
Той спира до стола ѝ, застава неловко.
Мици отмества очи. Погледът ѝ преминава през Джейд, която стои на вратата и изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче, и Амбър, която стиска ръката ѝ и трепери от страх.
– Върни се на стола, Алфи, или се махай.
Тя едва говори от гняв. Алфи остава където е. Все още се надява да я умилостиви.
– Моля те да ми простиш. Дай ми още един шанс да поправя нещата, да станем пак семейство.
Пил е. Не беше забелязала в началото, но сега надушва дъха му – на алкохол и кисело. Когато Алфи пие, може да се случи всичко. Изведнъж Мици престава да мисли като уплашена съпруга и разтревожена майка и започва да мисли като полицай – полицай в опасна ситуация. Той може да прибегне към насилие. Момичетата също могат да пострадат. Не само душевно, а и физически.
Тя трябва да овладее положението.
Мици се усмихва на дъщеря си:
– Ела, Джейд, недей да стоиш така. Раздай чиниите. Всички умираме от глад. – Поглежда Алфи и се опитва да си придаде примирен тон. – Разбира се, че ще поговорим, Алфи. Но преди това нека да похапнем, искаш ли? Имах труден ден, а момичетата са уморени и гладни. Седни, моля те.
Той остава неподвижен за секунда, после се примъква до обичайния си стол – на челното място на масата.
– Някой иска ли нещо за пиене? – Тя поглежда съпруга си, бъдещия си бивш съпруг. – Купил ли си кока-кола?
Той поклаща глава:
– Не.
– Така си и мислех. – Тя завърта очи. – Сега ще донеса. Ти какво искаш, Амбър?
– Кола.
– Кола, какво?
– Една кола, моля, мамо.
– Това е друго. – Мици тръгва към кухнята. – Ти какво искаш, Алфи? Кола или бира?
– Бира.
Мици изважда кутиите от хладилника, докато Джейд взема четирите бели чинии от шкафа. Навремето бяха шест, но Алфи счупи другите две заедно с още десетина други съда, когато една вечер си изпусна нервите. Мици поставя напитките на масата.
– Измихте ли си ръцете, момичета? – Знае, че не са, и лицата им го потвърждават. – Така си и мислех. Хайде, тичайте да се измиете. – Побутва пилешкото към съпруга си. – Ще го разсипеш ли по чиниите?
– Добре.
– Аз също трябва да се измия. – Тя му показва дланите си и излиза в коридора. – Хайде, момичета, побързайте да не изстине яденето – извиква достатъчно силно, за да заглуши звука от телефона, докато набира спешния номер.
Не ѝ пука за унижението. Този път завинаги ще се отърве от мръсника.
45
БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС
Някаква светлина привлича погледа му.
Вратата се отваря. Показват се двама души. Някой си тръгва.
Сега ги вижда по-ясно. Джени Харисън застава отвън по къса пола, горнище с гол гръб и обувки с токчета. С едната ръка държи бутилка бира, с другата помахва за довиждане на някого. Ким Бас, с развята руса коса, слиза от терасата и тръгва по очуканата алея. Джей Джей се колебае за момент. Представяше си, че първо ще убие Харисън. Заслужила си го е, Бог му е свидетел. Но Бас го привлича повече. Тя тръгва по улицата. Сама. Безпомощна. Сякаш му се предлага. Готова е да приеме наказанието си.
Той пали двигателя и потегля с изключени фарове. Къщата ѝ е на петнайсет минути пеша – покрай парка „Холенбек“, през Източна четвърта улица, после покрай сервиза на ъгъла на „Къмингс“. С колата ще стигне за по-малко от пет минути.
Когато завива надясно по „Чикаго“, му хрумва нещо. Тя може да мине напряко през парка. Това би било идеалното място да я хване. Сто декара поляни. И езеро. Джей Джей завива по „Сейнт Луис“ покрай зелената площ. Тук е прекалено оживено. Момчета със скейтборд подскачат по бордюра. Падат и се хилят, наливат се с бира. По-нататък наркоманчета се мотаят около входа на увеселителния център, от една тонколона дъни странна музика.
Вътрешният глас му нашепва да се придържа към това, което му се удава най-добре. Да се придържа към плана. Да прави нещата така, както ги е правил винаги. Той спира до една запустяла бензиностанция, точно срещу закусвалня „Събуей“ – място, където не би влязъл, дори да умира от глад. Оглежда се за камери, докато заключва колата с дистанционното. Няма.
Благодаря ти, Господи!
Бас живее в триетажно тухлено блокче, оградено с ниска телена ограда и неподдържана морава. Той спокойно отива до входната врата и със задоволство вижда, че е отворена. Когато влиза, лампите светват. Празен гол коридор, сини стени, син под. Във фоайето няма пощенски кутии. Няма начин да разбере кой къде живее. Само три врати. На тях има номера, но не и имена. Той пак излиза и се оглежда за звънци. Няма. Затова влиза отново. Вратите са старомодни, британски стил, с процепи за писма в дървото – напоследък на много места започнаха да ползват такива, защото намаляват престъпността, най-вече кражбите на самоличност и измамите с кредитни карти. До всяка врата има вертикално прозорче от матово стъкло – жалък опит да се придаде по-приветлив вид на тези адски килийки.
Стълбището е тясно, но твърде открито, за да му послужи като скривалище. Тя ще дойде всеки момент. Няма много време.
Помисли. Без паника. Мисли.
Помисля си дали просто да не почука на апартамента отляво и да попита къде живее Бас. Когато поглежда вратата обаче, забелязва, че е по-широка, отколкото тази отдясно. Разширена е, за да може да мине инвалидна количка. Поглежда вратата отдясно. Около дръжката има нарисувани цветя. Щампа. Бас не би направила такова нещо. В нея няма нищо артистично. Под третата врата се вижда светло петно. Той се приближава и се заслушва – басови мъжки гласове, звук от телевизор.