– Това не видял. – Лоренте докосва слуховото си апаратче – едва видима пластмасова тръбичка зад лявото му ухо. – Аз стар и спи много. Нощем не може чуе дори бомба.
– Ами наемът?
– Те платили предварително. През банка.
– И не са пропуснали някоя вноска? Платиха ли всичко дължимо?
– Si, платили. Били добро семейство.
Ник надушва нещо. Остра миризма. Някакъв разтворител? Боя? Бързо оглежда стените и дограмите. Изведнъж му става ясно. Апартаментът е пребоядисан, от пода до тавана. Няма врата или прозорец, които да не са прясно лакирани.
– От колко време живеят тук другите ви наематели, господин Лоренте?
Хазаинът се замисля.
– Семейство Томболини са от три години. Манчини от шест месеца, мисля. Лука Балотели дошъл преди пет години – той разведен с жена – и...
– Може ли да погледнем апартамента на Манчини? – прекъсва го Ник. – Той прилича на този, нали?
Старецът се намръщва:
– Si. Същият. – После си спомня, че не е съвсем така. – Само дневна е обратно, гледа на друга страна.
– Разбирам.
Двамата излизат от апартамента на Кракси. Лоренте позвънява на Манчини и похлопва на вратата. Когато се уверява, че ги няма, отключва и се дръпва, за да може детективът да влезе.
Ник отваря всички стаи и оглежда внимателно. Апартаментът изглежда точно така, както е очаквал. Виждат се всички следи на износване в жилище, което не е ремонтирано отдавна.
– Благодаря – казва на стареца, като излиза в коридора. – Това ми беше достатъчно.
8 Характерно за Древния Рим укрепление с форма на правоъгълник със заоблени ъгли – б. р.
71
Пътуването с трамвая е неочаквано. Ефрем се укорява мислено, че не е внимавал повече. Той знае, че Торино има над сто километра наземна транспортна мрежа. Трябваше да предвиди, че в някакъв момент мишената ще я използва. Мъжът, когото следи, се бе качил в трамвая и Ефрем се принуди да скочи в последния момент.
На задния вагон.
В затворено пространство като това разстоянието е твърде малко, за да се чувства спокоен. Прекалено малко. Монахът се успокоява с факта, че заедно с него се качиха още трима души. Има голяма вероятност покрай тях припряността му да е останала незабелязана. Ефрем седи с наведена глава и не поглежда към вагона, в който е жертвата, както му се иска да направи. Допусна грешка и сега всичко зависи от случайността. На следващата спирка трябва да слезе пръв, сякаш закъснява за някъде, и да тръгне бързо в определена посока. Ако се забави, ще го забележат.
Звънецът иззвънява и старото возило спира със свистене. Ефрем слиза и тръгва бавно, без да поглежда назад. Дори не мисли. Възможно е жертвата да е останала в трамвая и да я е загубил, но едва ли. Тълпата прегражда пътя му. Хората бързат да влязат в най-големия открит пазар в Европа на площад „Република“. Ефрем вижда табелите за метростанцията.
Сърцето му се разтуптява. Ако жертвата слезе там, лесно може да му се изплъзне.
Към пазара „Порта палацо“ или към метрото?
Решава да слезе в метрото. Жертвата най-вероятно отива там. Така ще измине максимално разстояние за минимално време. Изглежда логично. Ефрем знае, че има повече от двайсет станции, но те са разположени на една линия – между Торино и Коленьо.
Той бързо слиза по каменното стълбище. Няма билет, а жертвата може да има. Ефрем бързо отива на касата и си купува. Когато подава парите, поглежда назад и вижда неговия човек да слиза към пероните.
– Piu presto per favore!9
Старецът още рови за рестото и билета и не се впечатлява от настояванията на Ефрем.
Когато монахът стига до ескалатора, долу вече се чува тракането на отдалечаващ се влак. Отива в източна посока.
Перонът е празен.
9 По-бързо, моля! (ит.) – б. пр.
72
ЛОС АНДЖЕЛИС
Мици дълго стои под душа, после глътва още няколко хапчета, изпива още едно кафе и повървява пеша, преди да спре такси, за да отиде да прибере колата си. Дълго време няма да посегне към бутилката. Но беше добре, че го направи. Много добре ѝ дойде. Шест часа здрав сън и кратка почивка от всякакви мисли за Алфи, момичетата и кашата, която беше животът ѝ.
Беше – минало време.
Бъдещето – което започва сега – ще бъде прекрасно. Тя ще довърши това разследване, ще отиде на екскурзия с Джейд и Амбър, ще продаде къщата и ще се премести на ново място. Някъде, където няма да я преследват спомени. Всичко ще бъде наред.
Точно когато влиза в гаража на участъка, телефонът ѝ иззвънява.
– Фалън – отговаря тя, като затваря вратата на колата.
– Логан Конър се обажда. – От другата страна следва пауза. – Сержант Шийн ми даде номера ви и каза да ви се обадя.
– Да, кажете.
– Тъкмо излизам от съда, госпожо. Разгледаха обвиненията срещу мъжа ви.
Мици застива на място. Не е очаквала, че казусът ще бъде разгледан толкова скоро. Някой явно се е намесил, за да ускори нещата. Вероятно Боби. Може би е решил да задейства всичко, докато тя не е размислила.
– Благодаря, че се обадихте. Какво стана?
– Той призна за побоя и адвокатът му сключи споразумение с прокурора, за да избегне цялостен процес. Дадоха му трийсет дни.
Мици стои като вцепенена. Не знае дали новината е добра, или лоша. При повечето дела за домашно насилие се дава минималното наказание от трийсет дни. За онова, което той ѝ причини, би трябвало да лежи поне година. Но тя знае, че въпреки леката присъда биографията му вече е изцапана. В досието му ще пише, че е осъждан. Това петно не може да бъде заличено. Той е криминално проявен.
– Значи вече е в системата? – пита тя, макар да знае отговора.
– Да, госпожо лейтенант. Съдията издаде и ограничителна заповед. След като излезе, няма право да се приближава на по-малко от сто метра от вас, жилището ви или друг член на семейството без наблюдение и ваше разрешение. – Конър се покашля нервно. – Ако питате мен, мисля, че трябваше да му дадат...
– Не съм ви питала, полицай, и не ме интересува какво мислите. – Иде ѝ да го отреже, но си напомня, че трябва да бъде възпитана. – Благодаря за обаждането и за съдействието. Също и за дискретността. Ако имате нужда от помощ в отдел „Убийства“, обадете ми се.
– Няма нужда, госпожо. Радвам се, че помогнах.
Мици затваря телефона. Трийсет дни. Как, по дяволите, ще каже на момичетата?
73
ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС
Джей Джей прекарва по-голямата част от сутринта в кабинета си. Но умът му е другаде.
При Ем. Не може да мисли за нищо друго. Иска да е с нея завинаги. Дори му се иска да беше жива. Но това щеше да е невъзможно. Той е дал обет да пази тайна. И го спазва. Винаги го е спазвал и ще го спазва.
Какво да прави с Ем?
Знае, че трябва да я премести. Да я пусне да си отиде. Но къде да я прати да почива? Досега никога не се е отървавал от труп. Никога не е постъпвал толкова грубо. Досега винаги е оставял онези, на които помага да се преселят в отвъдното, в собствените им домове.
У дома. Точно това е. Трябва да върне Ем в дома ѝ. Там трябва да я остави да почива. Това е правилното решение. Коремът го засърбява и той несъзнателно се почесва по пресните рани, които си нанесе с бръснарското ножче, преди да дойде на работа. Разкопчава долните копчета на ризата си и поглежда синкавите кръстосани прорези. Навежда се и духва, за да облекчи сърбежа.
Почукването го стряска. Пантите изскърцват и той бързо смъква ризата си. Джени Харисън го поглежда от вратата. Вече не е толкова нахакана. Откакто приятелката ѝ изчезна, гледа да се държи прилично.
– Може ли за момент?
– Не е удобно – отговаря Джей Джей, като оправя ризата си.
Въпреки това тя влиза.
– Идвам да питам за Ким. Обаждала ли се е днес? Да предупреди, че е болна или нещо такова?