Кракси поема дълбоко въздух и още веднъж с всички сили натиска непомръдващия камък. Трябва да излезе. Трябва да се измъкне. Да избяга, преди да е станало късно.
12 Една от най-големите и най-стари криминални организации в Италия, със седалище в Кампания – региона около Неапол. – б. р.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Който владее настоящето, владее миналото.
Който владее миналото, владее бъдещето.
Джордж Оруел
106
СЪБОТА
ТОРИНО
Още от дете Марио Сакони винаги спи на отворен прозорец. Ако е затворен, усеща безпокойство и не може да заспи. Задушава се. Изпитва клаустрофобия. Заради този навик много момичета недоволстват от студа в спалнята му, но това никога не е било проблем за привлекателния генетик.
Снощи пак си легна с отворен прозорец и красива стажантка от Бразилия, плътно притисната до него, за да се възползва от телесната му топлина. Зората вече настъпва зад буйната гора около дома му. Но когато отваря очи в розовата светлина, той осъзнава, че е допуснал голяма грешка.
– Buongiorno1 – казва непознатият, облечен в черно мъж, застанал до леглото му.
– Vaffanculo!2 – изругава Сакони и се опитва да седне.
Дръпва лявата си ръка и усеща, че е вързана. Дясната – също. Той трескаво се оглежда за любовницата си.
– Къде е Бенедета?
– В банята – отговаря монахът, като кимва назад. – Ще я доведа след малко.
Сакони е чел за престъпниците. Как понякога прибягват до физическо или сексуално насилие, ако ги предизвикаш. Най-добре да запазиш спокойствие и да не ги дразниш. Да не направиш така, че един обикновен грабеж да прерасне в нещо по-опасно.
– Вижте, не искам никой да пострада. Вземете каквото искате. Ключовете от мерцедеса са в панталона ми на онзи стол. В сейфа има пари. Ще ви дам всичко.
– Роберто Кракси.
Името го кара да замълчи.
– Кракси е причината да съм тук.
– Не разбирам.
Монахът се приближава; поглежда го с черните си очи през дупките на плетената маска, която носи.
– Напротив, знаеш. Ти си Марио Сакони. Кракси ти е платил за нещо, което не е трябвало да правиш. Ти си злоупотребил с властта си, с дарбите, които ти е дал Господ.
– Не, не. Грешиш.
Погледът на монаха издава увереност, че не греши. Той се отдалечава от леглото и отива в банята. Връща се с голото момиче в ръце. Едва когато пуска малкото ѝ разтреперано тяло на леглото, Сакони вижда, че ръцете и краката ѝ са вързани зад гърба. Устата е залепена с дебело тиксо. Бенедета започва да се гърчи.
– Роберто Кракси ти е платил, за да изследваш нещо – нещо много ценно. Искам да ми дадеш резултатите от изследванията и всички проби, които са ти останали.
– Грешиш. Кълна се в Бог, че не знам за какво говориш.
Юмрукът се стоварва неочаквано върху лицето му. Сакони изпищява от болка. Носът му е счупен. В устата и по бузите му потича кръв.
– Не споменавай напразно името Господне.
Монахът бръква в черния си панталон и изважда дълъг, тънък предмет, красиво инкрустиран със седеф. Натиска едно копче и петнайсетсантиметровото острие, което се появява, разсейва всички съмнения за предназначението на предмета. Ефрем приближава стилета пред очите на Сакони, за да му покаже колко е остър и смъртоносен. Сяда на леглото, хваща Бенедета за врата и я дръпва към любовника ѝ. Изтегля косата ѝ назад така, че да гледа Сакони в очите. Сега нейният страх се слива с неговия.
– Така. Ще ми кажеш ли сега за изследванията?
Сакони още се колебае.
Ефрем допира върха на острието до нежната кожа под дясното око на момичето. Вглежда се в лицето на учения. Веднага вижда, че му е безразлично. Този човек не е герой и между него и момичето няма любов. Монахът я блъсва. Чува как се изтъркулва през леглото и пада на твърдия под.
Неочаквано Ефрем пробожда със стилета лявата буза на Сакони.
Очите на учения се изпълват с ужас много преди мозъкът му да регистрира болката.
Ефрем бавно издърпва стилета. Запушва с ръка устата на Марио, за да заглуши стоновете му. Една капка кръв от върха на острието попада в очите на генетика.
– За последен път те питам. Кажи ми какви изследвания направи за Кракси.
1 Добро утро (ит.) – б. пр.
2 Мамка му (ит.) – б. пр.
107
– Събуди се приятелю.
Ник чува гласа, но не е достатъчно разсънен, за да отговори.
– Трябва да действаме, хайде – настоява Гория, като поставя ръка върху рамото му. – Ник, трябва да тръгваме. Събуди се.
Каракандес се надига на лакти. Примижава на ярката светлина, когато Гория дръпва пердетата. С два пръста прогонва съня от очите си.
– Буден съм. Дай ми само минута да се окопитя.
– Правя кафе и яйца, после трябва да тичаме. – Гория излиза от стаята. – Няма време.
– Разбрано.
Олюлявайки се, Ник се добира до банята. Чувства се полупиян. Отива до тоалетната, после застава под душа. Отначало водата е твърде студена, после твърде гореща, след това пак твърде студена. Накрая се насапунисва и се пъхва под редуващата се ту ледена, ту вряла струя. Часовата разлика и недоспиването го скапват.
Избърсва се и облича чиста мека памучна риза в синьо каре, синьо горнище с качулка и дънки „Гап“. Взема блекберито си от нощното шкафче и написва имейл на лейтенант Капелини:
Карлота,
Тази сутрин няма да съм в стаята, затова недей да идваш. Снощи малко се напих с едни хора, с които се запознах в хотела, и се оказах в другия край на града. Ще ти се обадя следобеда да се уговорим.
Благодаря.
Приятен ден.
Ник
Натиска бутона за изпращане и влиза в кухнята, където Гория тъкмо изсипва бъркани яйца и пушена сьомга от един тиган в чиниите.
– Сипи си кафе. – Махва към стъклена кана с вряла кафява течност. – В хладилника има мляко и сметана.
– На теб да ти сипя ли?
– Si. Чисто.
Ник взема две бели чаши от една полица и сипва кафе. Двамата сядат на пейки до дълга талашитена маса с изглед към голяма продълговата поляна с дървета от двете страни. Това е градина на мъж, който живее сам. Няма цветя, няма украса, само трева, която можеш набързо да окосиш и да седиш на нея, когато имаш време за мързелуване.
Снощи не успяха да вечерят и сега Ник е по-гладен, отколкото очакваше.
– Яйцата са много вкусни.
– Grazie. Италианските момчета се учат да готвят добре.
– Един ден от теб ще стане добра домакиня.
– Много смешно. Яж бързо. Трябва да действаме, за да не съжаляваме, че сме спали.
И двамата са изтощени, но знаят, че се надбягват с времето. Ако похитителят на Кракси се е добрал до същата информация, която те научиха от Ерика, със сигурност скоро ще стигне до учения, на когото бившият карабинер е дал да анализира ДНК от плащаницата.
В шест и четиридесет и пет Ник и Фабио вече пътуват на югоизток по улица „Антонио Киеза“ и булевард „Гарибалди“. Малко след седем излизат на Северната околовръстна магистрала и доста бързо стигат до пункта за таксуване по посока Милано, където голям камион е спукал гума. Шосето е покрито с гумени парчета. Ядосани шофьори свирят с клаксоните, докато минават покрай закъсалата машина като рибни пасажи, заобикалящи тромав кит.
В 7,15 излизат при Кивасо, а когато тихо затварят вратите и тръгват към малка самотна къща в края на грамадно имение, вече е 7,35.
– Онзи замък отзад – обяснява Фабио, като посочва постройка с червени тухлени стени и зелени капаци на прозорците – се казва „Кастането По“. Това е родният дом на Карла Бруни.
Ник поглежда безупречно поддържаното имение.
– След като си отрасла на такова място, изглежда логично да се омъжиш за президент, за да запазиш начина на живот, с който си свикнала.