Хваща автобуса до терминала и тръгва по табелите към района за връщане на коли под наем. Влиза бързо в зоната за приемане, където клиентите са на ръба на нервна криза, защото персоналът се тутка, а те ще изпуснат полетите си. Ник наблюдава внимателно и скоро забелязва най-мудно работещата компания и дори успява да различи националността на шофьорите. Италианците влизат в паркинга със скорост, уверено криволичат между другите коли и подсвирват с клаксон на служителите да побързат. За разлика от тях повечето чужденци се приближават неуверено и гледат внимателно табелите с надежда да са уцелили правилното място и да не се налага да губят време с излишни обиколки из летището.
Ник отива на най-дългата опашка за връщане и почуква на стъклата на няколко шофьори. Попада на различни националности – французи, германци, италианци. Накрая намира това, което търси – американец с жена си и двете си деца в чисто нов микробус рено. Изважда полицейската си значка, показва я на плешивия мъж около петдесетте и повдига коженото си яке така, че децата отзад и майка им на предната дясна седалка да видят добре беретата.
– Господине, ако обичате, слезте от колата и ми покажете документите си.
– Разбира се, господин полицай.
Дисциплинираният гражданин слиза. Той е с около една глава по-нисък и десетина килограма по-тежък от действащия извън правомощията си полицай.
Ник внимателно преглежда документите на Джон Хенри Уоткинс, докато шофьорът чака послушно като добре дресирано куче господаря си.
– Господине, бихте ли дошли с мен при багажника.
Туристът тръгва послушно след него. Ник поставя пръст в едното си ухо, сякаш говори по радиостанция. Обръща се с гръб към шофьора, който вече започва да се притеснява. След малко бавно се завърта към него и съобщава лошата новина:
– Господин Уоткинс, аз съм част от международно антитерористично подразделение, работещо съвместно с карабинерите. Имаме информация, че на летището се подготвя атентат, и търсим кола, отговаряща по описание на тази, която карате вие.
– Моята ли?
– Да, господине, вашата. Опасявам се, че трябва да конфискуваме автомобила и да отведем вас и семейството ви за разпит.
– Ама аз трябва да я върна. Трябва да се прибираме, ще си изпуснем полета.
– Това не е мой проблем, господине. Сигурен съм, че италианската полиция ще прояви разбиране и ще реши бързо вашия случай. – Ник поставя ръка на челото си и оглежда дългата опашка от коли. – Макар че може да се наложи да почакате, докато дойде техен служител. Тук нещата вървят малко бавно.
Уоткинс изглежда покрусен. Вече предчувства какви проблеми ще има да усмири децата на това чуждестранно летище, да не говорим за вече изнервената му жена.
– Ох, стига, господин полицай. Не можем ли да се разберем? Ние сме американски граждани, трябва да се върна в Чикаго, да прибера семейството у дома и да отида на работа.
Ник се почесва по брадичката и се оглежда.
– Добре. Ето какво ще направим. Вече ви проверих и знам, че сте порядъчен семеен мъж, но въпреки това трябва да си свърша работата и да закарам този автомобил за оглед – дори да съм сигурен, че е чист. Формалности, знаете. Казвате, че полетът ви е скоро, така ли?
Уоткинс кимва.
– Не искам да си изпуснете самолета заради мен, господин Уоткинс. Мисля, че мога да ви помогна в тази ситуация. Гишето за връщане е точно след главния терминал, нали?
Уоткинс го поглежда обнадеждено.
– Ако ми дадете документите на колата, мога да закарам вас и семейството ви до терминала и след като проверим колата, да я върна във фирмата. Но трябва да ми обещаете, че ще си остане между нас. За такова нещо могат да ме уволнят.
– Напълно ви разбирам. Ако направим така, ще можем ли да се качим направо на самолета?
– Да, разбира се.
Изведнъж на мъжа му хрумва нещо:
– А какво ще стане с депозита?
Ник си придава замислено изражение:
– С карта ли платихте?
– Да.
– Ще се погрижа да оправят документите и да ви го върнат.
Уоткинс видимо си отдъхва:
– Чудесно.
Ник поглежда часовника си.
– Е, господин Уоткинс, да тръгваме тогава.
Джон Хенри Уоткинс се усмихва широко, протяга потната си ръка и благодарно дава ключовете на детектива.
118
Карлота Капелини се отдръпва от компютърния екран, който заема почти цялото ѝ бюро. Пред нея с всички шокиращи подробности е изложено творението на монаха. Тя сменя една след друга снимките, като оглежда – или се преструва, че оглежда – сцената с двойното убийство в дома на Марио Сакони. Този монах е истински звяр.
Една млада полицайка се приближава до бюрото ѝ.
– За вас е, госпожо лейтенант.
Подава ѝ лист хартия.
Капелини вижда, че очите на младата жена са втренчени в монитора, показващ близък план на прободната рана право в сърцето на Сакони. Лейтенантът затваря снимката с един клик на мишката.
– Благодаря. Свободна сте.
Младата жена се окопитва и се отдалечава, а Капелини поглежда документа. Това е доклад от проследяване на телефона на американеца. Оказва се, че го е използвал няколко пъти след бягството от мястото на убийството. Направил е търсене в интернет, намерил куриерска фирма в околността на летището и им се обадил.
Значи иска да изпрати нещо в Америка. Какво и защо?
Нещо, което няма да мине през митницата? Едва ли?
Не. Изпраща нещо с куриерска фирма, защото знае, че наблюдават летището. Знае, че няма да може да мине през граничния контрол. Карлота се усмихва. Да, умен е, но не чак толкова. Тя също се обажда по телефона – още веднъж на монаха:
– Слушай внимателно, ще ти изпратя адреса на куриерска фирма близо до летището. Трябва да отидеш там, бързо. Намери каква пратка е оставил Ник Каракандес и я спри – на всяка цена. Разбра ли?
– Разбрах.
Карлота затваря телефона и изпраща есемеса. Поглежда пак доклада, който ѝ е донесла младши полицайката. Освен в куриерската фирма Ник не се е обаждал на никого. За момент я обхваща опасение за най-лошото – представя си как охраната на летището се е провалила и американецът е успял да се измъкне зад граница. Това би било катастрофа. Тя поглежда към кабинета на шефа си и вижда Фуско с майора и главния комисар. Досеща се за какво си говорят. И то не предвещава нищо добро за полицая от Лос Анджелис.
119
ЛЕТИЩЕ „КАЗЕЛЕ”, ТОРИНО
Семейство Уоткинс му махат благодарно до куфарите си и Ник също им помахва виновно от шофьорската седалка на микробуса, преди да потегли и да ги остави пред въртящата се врата на терминала.
Излиза от зоната за оставяне на пътници и се смесва с трафика. След като напуска района на летището, отбива по един черен път и наглася сателитната навигация за дългото пътуване. Тъчскрийнът е много малък и се налага да пробва няколко пъти, докато въведе дадения му от Ерика Кракси адрес на бившия началник на Марио Сакони, Едуар Брусар.
Малкият компютър изчислява маршрута и автоматично обявява, че е дълъг 366 километра, ще отнеме малко под четири часа, минава по две платени магистрали и ще му струва четиридесет евро за гориво.
Отново запалва двигателя, като се надява, че предстоящата му задача е толкова проста, колкото твърди компютърът.
120
БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС
Мици спира пред къщата на Джени Харисън и си мечтае да е навсякъде другаде само не и тук. При собствените си лични проблеми последното, което иска, е да разпитва млада жена, открила тялото на най-добрата си приятелка.
Почуква на разбитата врата на апартамента и един униформен полицай я отваря рязко от другата страна. Чернокос, около трийсетте и вече твърде натежал – както физически, така и като поведение.
– Детектив Фалън. – Мици му показва значката си. – Тук ли е Дженифър Харисън?
– Да, за съжаление. И тя е една...